— Момичето се нуждае от помощта ти — каза й Хектор и тя забърза към Хейзъл и Кайла. Хектор се обърна към хората си. — Вземайте нещата, тръгваме още сега.
— В каква посока, Хектор? — попита Тарик.
— Обратно през клисурата.
Всички го зяпнаха изумено и той побърза да обясни:
— Ако продължим на изток, ще намерим само пустиня и още проклета пустиня. След като изгубиха кучетата си, враговете няма да знаят със сигурност накъде сме тръгнали, но най-вероятно ще решат, че сме се насочили на изток към брега.
Обърна се и посочи натам, откъдето бяха дошли.
— Главната магистрала север-юг минава недалеч от Оазиса на чудото и крепостта. Нали така, Тарик?
— Така е, минава на около петнайсет километра западно от крепостта. И движението е доста натоварено — потвърди Тарик.
— Ако успеем да се доберем дотам, ще конфискуваме първия камион, който ни попадне.
Хората му незабавно се съживиха. Свалянето на хеликоптера ги беше изпълнило с отчаяние, но Хектор им предлагаше план, а с него — и искрица надежда. Минути по-късно всички бяха готови за тръгване.
Образуваха странен малък керван — трите жени на различна възраст и с различен цвят на кожата и шестима мъже в разкъсано и окървавено камуфлажно облекло. Всички бяха покрити с прах и мръсотия. Хектор водеше, а Тарик пазеше тила, като двама от бойците му помагаха да заличава следите на колоната. Кайла беше в центъра, подкрепяна от майка си от едната страна и от Далия от другата. Прехвърлиха се през ръба на клисурата и започнаха дългото спускане към дъното. Когато взеха да катерят отсрещната стена, повечето бяха на ръба на изтощението и темпото им се забавяше неумолимо. Хектор се движеше напред-назад по колоната и ги насърчаваше, мъчеше се да ги накара да се размърдат с фалшиви уверения и дебелашки хумор, който Хейзъл и Кайла нямаха удоволствието да разбират. Ранените от експлозията вече страдаха силно, а краката на Кайла отново започнаха да се подгъват под нея. Хектор я пренесе на гръб през последния стръмен участък до ръба на клисурата. Когато групата се изкачи, всички се проснаха под оскъдната сянка, която можаха да намерят, запъхтени като кучета. Запасите им с вода бяха почти изчерпани.
Хектор седна с Хейзъл и Кайла и ги накара да споделят последните няколко глътки, останали в бутилката му. Даде на момичето още антибиотик. Беше сигурен, че лекарството й действа добре. Цветът се беше върнал донякъде на лицето й и духът й бе по-силен. Той докосна челото й и реши, че температурата й е почти нормална.
— Покажи ми езика си! — нареди той.
— С най-голямо удоволствие.
Опитваше се да бъде наперена и му се изплези максимално. Белият налеп по езика изчезваше. Хектор се наведе напред и подуши дъха й. Вече не вонеше на инфекция.
— Прибери го, че хората ще се препънат в него — каза й той. Кайла се опъна по гръб и затвори очи. Хейзъл въздъхна и се облегна на рамото му. Той погали леко влажната й от пот коса и я дръпна назад от очите й, докато мърмореше някакви окуражаващи и нежни безсмислици.
Двамата бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха как Кайла ги наблюдава изпод клепачите си. Накрая тя отвори широко очи и попита:
— Е, мамо, значи сме размислили за уволняването на Хек, а?
Хейзъл се сепна за момент, после седна изправена и цялата се изчерви, без да поглежда към Хектор. Той я наблюдаваше втренчено.
„Господи, обичам да я виждам така“ — помисли си.
— Всичко е наред, мамо. Вече се чудех как точно да ви сватосам. Май не е било нужно да се тревожа толкова.
— Добре, дами, на крак! Време е да продължим.
Хектор даде възможност на Хейзъл да се вземе в ръце и се изправи. Погледна напред. В светлината на утрото пустинята тънеше в сурово великолепие. Нямаше ни най-малка следа от зелено, но песъчинките проблясваха като диаманти, когато слънчевите лъчи се отразяваха от силиция; скалистите хълмчета стърчаха величествено като скулптури на Роден. Хектор усещаше надигащата се жега. Беше дал последната си вода на жените. Устата му бе пресъхнала и когато докосна устните си, те бяха груби като шкурка. Беше прекарал много години от живота си на пустинни места, така че докато ги водеше напред, се оглеждаше за признаци за вода толкова зорко, колкото и за спотаени врагове. Не след дълго всички започнаха да се измъчват, когато обезводняването започна да изяжда последните им сили. Наложи се отново да им даде почивка. Беше намерил две парченца кварц и ги подаде на Хейзъл и Кайла.
— Смучете ги! — заръча им той. — Така устата ви няма да изсъхне напълно. Дишайте през носа и говорете само ако е необходимо. Трябва да запазите телесната си течност.