Погледна към хората си. Един се беше свил с болезнено изражение и се бореше със схващане в крака. Другите нямаха вид, че могат да се представят добре в бой. Малък облак премина през ослепителното слънце и донесе моментално, макар и временно облекчение. Хектор погледна нагоре и видя черни птици на фона на сивия облак. Бяха едри, пет на брой, пляскаха бързо с криле. Той стана и заслони очите си. Двете жени го наблюдаваха.
— Какво видя? — попита Кайла.
— Columba guinea, както би казал някой орнитолог — отвърна той. — Но за теб и мен това са обикновени скални гълъби.
— О! — не се опита да скрие разочарованието си Кайла. — Не мога да ти опиша колко съм развълнувана, Хек.
Ятото гълъби започна да се спуска и докато кръжаха на ниското, слънчевата светлина ги оцветяваше в красиви оттенъци на синьото, с тъмночервени шии и бели кръгове около очите.
— Когато се събират по такъв начин по това време на деня, значи търсят вода.
— Вода? — в един глас повториха жените.
— А когато се спускат по този начин, значи са я намерили — продължи той. — И това ли е толкова безинтересно, Кай?
— Понякога ме караш да се чувствам като бавноразвиваща се — разкаяно рече тя.
— Спокойно, Кай, само от време на време се държиш като такава. На крак, дами, време е да се поогледаме.
Беше запомнил мястото, където се бяха спуснали птиците, беше на около четиристотин метра напред. Когато приближиха, геологичните особености на терена станаха по-ясни. Пътят им минаваше през друга, по-малка клисура, разклонение на основната, която пресичаше няколко пласта скални породи. Ивицата водоносен варовик личеше ясно, покрита от ярки оранжеви шисти. Внезапно гълъбите запляскаха с криле и излетяха от клисурата. Птиците се бяха скрили в една хоризонтална цепнатина, образувана от ерозията на по-мекия варовик под твърдата кора.
— Джакпот! — извика с усмивка Хектор и ги поведе към подножието на стената.
Докато останалите се отпуснаха с благодарност в сянката, той се закатери, докато не стигна цепнатината. Надникна в тъмния отвор и надуши вода. Цепнатината беше широка колкото да изпълзи в нея по корем и на лакти. Водата се беше събрала на плитка локва в дъното на малката пещера. Хектор загреба шепа и я опита.
— Лайно! — каза той. — В буквалния смисъл! Гълъбови лайна! Но онова, което не те убива, те прави по-тлъст.
Извика на Тарик да донесе бутилките. Прецеди водата през ризата си и въпреки ужасния вкус, всички пиха жадно и Хектор напълни бутилките отново. Накрая всички утолиха жаждата си и той напълни бутилките за трети път. Когато слезе, огледа малката група. Промяната беше почти магическа. Мъжете се усмихваха и тихо бърбореха. Хейзъл седеше зад дъщеря си, тананикаше тихо, решеше и сплиташе косата й.
— Жени — с усмивка поклати глава Хектор. — Откъде е успяла да намери гребен?
И извика на висок глас:
— Не се разполагай прекалено удобно, народе, време е за тръгване.
Отново се наредиха в колона и се изкачиха от дерето. Хектор се придържаше, доколкото може, към високите части и вървеше на запад, като внимателно оглеждаше терена. Час по-късно имаше основателна причина да бъде доволен от бдителността си. На около три километра на юг забеляза малко облаче прах, издигащо се в горящото небе. Спря хората си и приклекна да разгледа прахта за няколко минути. Движеше се бавно към тях и на него му се прииска да беше взел бинокъл — беше го оставил, тъй като искаше теглото на раницата да бъде минимално. След кратко наблюдение стана ясно, че прахта се вдига от някакво бавнодвижещо се превозно средство.
— Каквото и да е, ще ми свърши чудесна работа.
Стана и извика Тарик. Бързо даде заповед двама от хората му да останат с жените, докато той и останалите изтичат да пресрещнат идващата кола. Скоро стана ясно, че тя се движи по песъчливото, пресъхнало корито на река, минаващо през плитка долина, където теренът не беше толкова пресечен и разбит. Когато стигна едно място, където бреговете бяха по-ниски, Хектор зърна машината за първи път. Незабавно я разпозна като високопроходим камион „Мерцедес“. Предното стъкло на камиона беше свалено, а зад шофьора на издигната седалка седяха трима мъже. Всички бяха въоръжени и носеха традиционни туники и тюрбани. Хектор изчака камиона да се скрие отново зад бреговете на пресъхналата река.
— След мен!
Скочи на крака и се втурна с хората си надолу, след което залегнаха на самия бряг малко пред камиона. Мерцедесът се появи на завоя на около двеста метра. Хектор го изчака почти да се изравни с тях, после двамата с Тарик скочиха в речното корито и му препречиха пътя с насочени напред автомати.