— Добре, Пади. Остани на място и чакай следващото ми обаждане. Ако не успеем да стигнем до Рони, може да се принудим да тръгнем към теб. Бъди готов да пресечеш границата и да ни посрещнеш.
Хектор прекъсна връзката и погледна към Хейзъл.
— Чу ли какво каза той?
Тя кимна.
— Прав беше. Той остава като последна възможност. Но наистина ли ще са ни нужни осем часа, за да стигнем крайбрежието?
— Ако сме късметлии — отвърна той и видя как погледът й се измества. Огледа се и видя, че Кайла тихомълком е застанала зад него.
— Искам да ти се извиня, Хек — смирено рече тя. — Понякога ме хващат лудите и просто не мога да се сдържа. Можем ли отново да бъдем приятели?
Тя протегна ръка и той я взе.
— Никога не сме преставали да бъдем приятели, Кай. И се надявам да си остане така. Но ти дължиш повече извинение на майка си, отколкото на мен.
Кайла се обърна към Хейзъл.
— Много съжалявам, мамо. Хектор беше прав. Аз поканих Роже на борда на „Делфин“ и подкупих Джорджи Порджи да му намери работа.
Хейзъл трепна. До този момент се беше опитвала да не вярва, но сега трябваше да погледне фактите. Детето й вече не беше дете. После си напомни, че дъщеря й е на деветнайсет, доста по-голяма от самата нея, когато стана жена в онази паметна нощ на задната седалка на стария си форд. Окопити се и протегна ръце към Кайла.
— Всички правим грешки, миличка. Номерът е никога да не ги повтаряме.
Кайла погледна отново към Хектор.
— Какъв е онзи постамент, който все ми казваш да мъкна нанякъде?
— Това е изтънчен евфемизъм за задника ти — обясни Хейзъл и Кайла се изкиска.
— А, добре тогава! Приемам. Постамент звучи добре. Много по-добре от другата дума.
* * *
Утман с мъка се спусна по стръмния северен склон на клисурата. Всяка стъпка изискваше усилия, всяко вдишване беше агония. Бе захвърлил гранатомета и притискаше с две ръце гърдите си на мястото, където куршумът на Хектор се бе забил в предните пластини на бронежилетката му. Отначало очакваше да чуе Крос и хората му след себе си, но след известно време осъзна, че сигурно се опитват да се прегрупират след унищожаването на хеликоптера. Спря за няколко минути, за да свали тежката жилетка и да огледа пораженията. Куршумът не беше пробил бронята, но синината и подуването в областта на удара бяха масивни. Предпазливо докосна мястото и усети острия ръб на счупено ребро под кожата. Разтревожи се, че може да е пробило белия му дроб. Пое дъх, макар че болката бе почти непоносима. Дробовете му като че ли бяха цели. Притиснал ръце към гърдите си, Утман се запрепъва надолу към мястото, където беше изоставил Адам. Той вече не беше на дъното на клисурата. Явно се бе изкатерил обратно там, където бяха оставили шейха и хората му. Утман също се изкачи и намери Адам на другия бряг, седнал на един камък и превързващ глезена си с ивици плат, откъснати от дрехата му.
— Какво стана? — попита той веднага щом видя Утман. — Чух стрелба и силна експлозия.
Като си поемаше предпазливо дъх, Утман описа какво беше сторил и лицето на Адам грейна.
— Значи не са се измъкнали! Заседнали са тук и ги държа в ръцете си!
— Да, засега ги задържахме в капан. Но както обясних на теб и на дядо ти, Крос има и други варианти за измъкване. Сега най-вероятно ще се насочи към брега, където ги чака катер, с който да стигнат до Саудитска Арабия. Къде е дядо ти? Трябва ни камионът му, за да ги преследваме.
— Трябва да е тръгнал да прекоси клисурата по-нататък — точно както се уговорихме.
— И двамата сме ранени. Пеша никога няма да настигнем нито дядо ти, нито Крос. Трябва да изчакаме пристигането на другия камион от крепостта. Не би трябвало да се забави много.
— Може да са изгубили следите ни в тъмното — намръщи се Адам. — Или нещо друго да ги е задържало.
Мина цял час преди да чуят приближаващия се рев на двигател и камионът най-сетне се появи на хребета. В кабината имаше двама души плюс още дузина в каросерията. На Утман му трябваха няколко минути да превърже глезена на Адам и собствените си гърди с бинт от аптечката, след което тръгнаха по следите на ловната кола на шейха. От около километър и половина видяха кръжащите в небето ястреби и Адам заповяда на шофьора да даде газ, докато не стигнаха на мястото, където беше убит дядо му. Трупът му лежеше върху пясъка на пресъхналото речно корито. Половината лице на стареца беше разкъсано и изкълвано от птиците, но брадата му си оставаше непокътната. Адам слезе с мъка от кабината и изкуцука да коленичи до тялото. Някакви други мършояди, най-вероятно глутница чакали, бяха разпрали корема му и вътрешностите вече съхнеха в жегата. Вонята беше задушаваща.