— За какво си говорите?
— Трябва ни друг транспорт. Двамата с Тарик обсъждаме да отмъкнем друг камион и да намерим подходящо облекло, най-вече за теб и Кайла.
— Да отмъкнете? — повтори Хейзъл. — Това означава ли убийство на още невинни хора?
— Ако се наложи — призна Хектор.
— Нито хуманно, нито дискретно. Защо не пратиш Тарик и Далия в най-близкото градче да купят камиона и всичко останало?
— Добра идея — усмихна се Хектор на лунната светлина. — Само изчакай да обера някоя банка.
— Понякога имаш дарбата да бъдеш много невъзприемчив, Хектор Крос.
— Последният, който ме нарече така, беше учителят ми по математика в гимназията.
— Явно е бил много проницателен. Ела.
Тя го поведе зад камиона и след като останаха насаме, започна да разкопчава ризата си.
— Госпожо Банок, във всеки друг случай идеята би била великолепна.
Без да му обръща внимание, Хейзъл измъкна краищата на ризата си от панталоните и той зяпна колана около кръста й, прилепнал плътно за корема. Тя отлепи лентата от велкро и му подаде колана. Хектор го освети, извади от джоба пачка зелени банкноти и я прелисти с палец.
— Колко има тук? — изумено попита той.
— Около трийсет хиляди. Понякога се оказват доста полезни.
— Хейзъл Банок, ти си жена чудо!
— Я, най-сетне го забеляза. Може пък да не си толкова невъзприемчив, колкото подозирам — отвърна тя, а той я награби и я целуна. — И ставаш все по-умен — с дрезгав глас добави тя. — Следва продължение, нали?
— И още как — съгласи се той.
Продължиха нататък, пак без да пускат фаровете, по-предпазливо с приближаването на утрото. Накрая се озоваха сред обработваеми ниви с изсушени царевични стъбла, а веднъж минаха покрай няколко тъмни колиби край пътя. Нямаше и следа от живот с изключение на пушека от огнище, излизащ от дупката в покрива на една от колибите. Малко по-късно изкачиха някакво възвишение и видяха в далечината светлините на голямо селище. Някои от светлините приличаха на електрически, което бе знак за поне някаква степен на цивилизация. Спряха и Хектор закри лъча на фенера си, докато разглеждаше картата.
— В този район може да има само едно градче.
Посочи го на картата на Тарик.
— Ласканоод. Питай Далия дали го познава.
— Познавам го. Идвала съм преди години с баща си. Някои от роднините му живеят тук — потвърди Далия. — Това е най-големият град в провинция Нугаал.
— На какво разстояние е от Етиопия? — попита Хектор и тя го погледна смутено. Беше просто селско момиче и въпросът бе твърде сложен за нея.
— Добре. Колко далеч е от дома ти — можеш ли да изминеш пеша разстоянието за един ден?
— За два, не за един — уверено каза тя. Явно беше минавала този път.
— Знаеш ли дали има път от града до Етиопия?
— Чувала съм хората да казват, че има, но сега никой не го използва заради неприятностите с онази страна.
— Благодаря, Далия.
Хектор се обърна към Хейзъл.
— Тя познава градчето и казва, че има път от него до границата, макар да не е отбелязан на тази карта. Явно е изоставен, което ни върши чудесна работа.
— И какво ще правим? — попита Хейзъл.
— Ще намерим място, на което да се скрием през деня, а Тарик и Далия ще отидат в града да купят автобус или товарен камион и други необходими неща.
Хектор се обърна отново към Далия.
— Знаеш ли дали наоколо има уади или някое друго подобно място, където да скрием камиона, докато вие с Тарик сте в града?
Тя се замисли за момент и кимна.
— Знам едно място.
Седна до Тарик, явно сияеща от гордост, че Хектор я е избрал за водач, и започна да показва авторитетно пътя. Малко преди изгрев-слънце излязоха от пътя и продължиха недалеч към група мършави бодливи акации. В средата на горичката имаше водоем, плитка падина, която сега беше суха; изпечената кал на дъното се беше напукала на плочки със закривени ръбове. Храсталакът ги скриваше от всички страни.
— Тук с баща ми се разполагахме на лагер — каза Далия и посочи пепелта на огнище в края на полянката.
Всички слязоха, Тарик закара камиона под дърветата и го маскираха донякъде с клони, за да го скрият от пряк поглед. Хейзъл извика Хектор настрани, докато Тарик и Далия се приготвяха да тръгнат към града.
— Да дам ли парите на Тарик да купи всичко необходимо?
— Дай му сто долара. Това е достатъчно за облекло и храна. До гуша ми дойде от сухоежбина.
— Ами кола, с която да стигнем до границата? — попита Хейзъл. — Ще му трябват няколко хиляди, нали?