Погледна червените скали от двете страни на пътя. От този ъгъл беше невъзможно да прецени височината им. Стените бяха издълбани през вековете от стичащата се вода и бяха гладки и вдлъбнати. Надвисваха над дъното на прохода като покриви на гледащи една срещу друга веранди. На Утман щеше да му е трудно да прати хора горе, които да стрелят в прохода. Разбира се, вместо това те можеха просто да метнат ръчни гранати. Това щеше доста да разведри положението, но какво пък! Нищо в този живот не е лишено от дребните си проблеми.
Забеляза, че наближават завой. Погледна назад. Противникът не се виждаше още. Старият автобус стигна завоя и го взе с дрънчене. Хектор се опули от ужас. Малко по-нататък пътят беше напълно блокиран. Дясната скала се беше разцепила и се бе изсипала в прохода, преграждайки го от единия край до другия. Някои от канарите бяха по-големи и от автобуса. Умът на Хектор трескаво затърси изход от положението. И изведнъж си даде сметка, че вместо смъртоносен капан преградата може да се окаже спасение. Ако успееха да изкатерят стената, преди да се появят Утман и Адам, това щеше да промени всичко. Купчината скали щеше да се превърне в непреодолим редут. Адам и разбойниците му щяха да се принудят да изоставят камионите и да се катерят, за да се доберат до тях, а така щяха да бъдат открити на всяка стъпка.
— Тарик! Закарай ни колкото можеш по-близо до камъните — извика той, след което се обърна към трите жени и заговори бързо, като същевременно превеждаше на Далия. — А сега ме слушайте. Хейзъл! Ти и Далия излизате първи и вземате Кайла между вас. Виждате ли ниското място отляво между онези две канари? Трябва да минете през него. Не е много далеч. Не спирайте, докато не стигнете горната част. Останалите ще ви следваме. Всеки мъж да носи оръжието си. Аз ще взема сандъка с боеприпасите.
Сандъкът тежеше близо четирийсет и пет килограма и Хектор беше единственият, който имаше силата да се справи с лекота с него.
Тарик наби спирачки и спря автобуса успоредно на преградата, всички се изсипаха навън и се втурнаха към камъните. Ревът на преследващите ги камиони се усилваше от високите стени, караше горещия въздух да вибрира и с всяка секунда приближаваше все повече и повече. Засилващият се шум ги пришпори да ускорят крачка. Кайла падна точно пред цепнатината между двете големи скали, поваляйки със себе си Хейзъл и Далия. Хектор пусна сандъка с патроните, изправи Хейзъл на крака и преметна дъщеря й през рамо. Изтича с нея и я прехвърли от другата страна на каменната бариера. Хейзъл и Далия я последваха. Без да спре нито за миг, той се плъзна обратно по склона към изоставените амуниции.
— Не, не! — изпищя Хейзъл след него. — Остави ги. Връщай се.
Хектор не й обърна внимание и взе сандъка. Вече беше единственият, останал от тази страна на стената. Вдигна сандъка на рамо и отново тръгна нагоре. Ревът на камионите отекваше още по-силно в стените на прохода. Хектор чу виковете зад себе си, последвани от автоматичен пукот. Един куршум се заби в дървения сандък на рамото му. Ударът го извади от равновесие и той се прекатури през върха на стената в обятията на Хейзъл.
— Господи, помислих си, че ще те изгубя — изхлипа тя.
— Съжалявам — прегърна я бързо. — Няма да се отървеш така лесно от мен.
Обърна се да ръководи отбраната. Камионът на Утман наби спирачки толкова рязко, че поднесе долу в прохода. Вторият камион го блъсна отзад. Джихадистите се изсипваха от двете коли и тичаха напред, стреляйки по Хектор и хората му. Утман обаче още не си беше възвърнал контрола. Хектор, Тарик и двамата оцелели агенти от „Кросбоу“ се проснаха по корем на стената и откриха огън по тях. Противниците започнаха да падат по склона. Атаката им бе осуетена и те започнаха да отстъпват безредно. Неколцина останаха да лежат в прохода. От това разстояние дори раздрънканите калашници бяха доста ефективни.
Някои от оцелелите се скриха зад двата камиона. Останалите побягнаха назад към завоя. Шофьорите забързано разделиха колите и обърнаха, за да побягнат назад, а куршумите от калашниците се забиваха в ламарините им. Когато камионите изчезнаха, Хектор преброи телата на шестима души на пътя. Две от тях още мърдаха. Единият викаше другарите си на помощ, а другият пълзеше към завоя на лакти, явно с парализирани крака. Мъжете на стената откриха с удоволствие огън по тях. Преди Хектор да успее да ги спре, двамата ранени джихадисти се простиха с живота.