Хектор стреля пет пъти толкова бързо, че прозвуча като автоматичен откос. Мъжете паднаха или се проснаха с изненадани викове и болезнени писъци. В цялата врява беше невъзможно да се прецени със сигурност, но Хектор реши, че може би е улучил и тримата.
— Не е чак толкова зле — тихо се поздрави той. — Още не сме изгубили съвсем форма.
Останалите врагове реагираха незабавно и изсипаха оловен порой върху навеса от върха на скалите и от бариерата. Куршумите къртеха камъни и изпълниха въздуха с бяла прах и вой на рикошети. Хектор прегърна Хейзъл с едната си ръка и Кайла с другата и ги притисна към земята. Лицата на всички станаха мъртвешки бели от прахта. Насред хаоса на стрелбата и бойните крясъци той долови далечния рев на множество двигатели?
„Какъв номер е измислил още Утман? — запита се той. — Не е достатъчно луд, за да се опита да прекара колите си през преградата, колкото и да ми се иска да видя това“. Ръмженето на двигатели обаче се засилваше и вече почти заглушаваше крясъците на джихадистите. Изведнъж Хектор осъзна, че звукът не идва от другата страна на преградата през пътя, а отеква от прохода зад тяхната позиция. Стрелбата на арабите оредя и стана по-колеблива. Хектор се претърколи и продължавайки да притиска двете жени към земята, надникна назад към завоя.
В този момент колона от три огромни камиона „Дженеръл Мотърс“ се появи на завоя и се понесе право към тях. Отстрани се виждаше логото на „Кросбоу“, в предната част на каросериите имаше монтирана двойка тежки картечници „Браунинг“ 50-и калибър. Зад картечниците на първия камион стоеше Пади О’Куин. Усмихваше се щастливо, докато завърташе цевите към джихадистите, които продължаваха да прииждат по бариерата, блокираща прохода. Във втория камион Дейв Имбис се целеше нагоре към скалите.
— Пади О’Куин и неговата банда ще изсвирят прочутото си парче специално за нас! — разсмя се Хектор и прегърна двете жени.
Картечниците откриха унищожителен огън и изпълниха прохода с грохот. Трасиращите куршуми на Пади разкъсаха върха на преградата и изпълниха въздуха с прах. Бягащите араби, мъчещи се да се спасят от другата страна, изчезнаха в огнената буря, разкъсани, преди да намерят прикритие. Дейв пък помете върховете на скалите. Човешки тела заваляха в прохода като презрели плодове, падащи от клоните на дърветата под напора на вятъра. Само за няколко секунди всички видими цели бяха поразени и картечниците замлъкнаха. Пади се огледа, забеляза сгушените зад парапета под навеса фигури и им махна весело.
— Добро ти утро, Хектор! Каква приятна изненада, че те виждам в добра форма. Мога ли да те хвърля до дома?
— Направо съм омагьосан — извика му в отговор Хектор. — Чак сега си давам сметка, че изобщо не съм оценил по достойнство слънчевата ти усмивка.
Той внимателно повдигна Тарик.
— Как си, братко? — попита го той, докато го носеше към първия камион.
— Ще бъда с теб още много години. Двамата трябва да убием онзи син на Шейтан, Утман Уадах — отвърна Тарик.
Гласът му беше слаб, но поне в устата му нямаше кръв. Хектор знаеше, че ще се оправи. Положи Тарик на задната седалка и жените се настаниха до него.
— Грижете се добре за него — каза той на Хейзъл. Беше повече молба, отколкото заповед.
— Не се безпокой, Хектор — отвърна Хейзъл. — Двете с Далия няма да позволим да му се случи нищо лошо.
— Къде са останалите? — с приповдигнат тон попита О’Куин, докато Хектор се качваше при него.
— Каквото виждаш, това получаваш, Пади — тъжно отвърна Хектор. — Вече няма никакви други.
Усмивката изчезна от лицето на Пади и поредната весела забележка замря, преди да е стигнала до устните му.
— Бог да спаси душите им — сериозно рече той.
— Амин.
— Но виждам, че си успял да спасиш момичето.
— Не е спасена, докато не я отведем у дома. Да вървим, Пади!
* * *
Поеха обратно през прохода към етиопската граница. Скоро стана ясно, че Утман не е в състояние да прекара колите си през или около нападалите камъни — никой не се опита да ги преследва. Спряха веднъж, за да може лекарят на „Банок Ойл“, когото Пади бе взел със себе си, да се погрижи за Тарик. Той му постави система, би му антибиотици и обезболяващи и превърза раната, след което продължиха нататък. Напредваха добре, макар на места пътят да бе напълно заличен. Хората на Пади го бяха ремонтирали набързо тук-там на идване. Стигнаха подножието на планините и продължиха през плетеницата долини и планински проходи, през които минаваше старият път. Движеха се на запад през остатъка от деня, като постепенно се изкачваха нагоре. Наоколо нямаше никакви селища и рискуваха да включат фаровете и да продължат, след като се стъмни. Пади се ориентираше по джипиеса на камиона. Четири часа след мръкване той обяви, че вече са в Етиопия. Не видяха обаче никакъв знак, който да отбелязва границата. Спряха конвоя за момент, за да отпразнуват събитието с чаша горещ чай. Докато водата завираше, Хектор включи сателитния телефон. На тази височина връзката беше кристална и чуваше намиращата се в Сиди ел Рациг Нела Восло така, сякаш беше седнала до него.