„Ето, значи, какво било наистина да си влюбен — мрачно си помисли той. — Струва ми се, че качествата на забавлението са преувеличени“. Хейзъл не се появи да обядва в столовата на компанията. Затова Хектор отиде в стаята на Кайла и я покани да му прави компания. Тя опита да откаже, но той настоя.
— Нямам намерение да ти позволявам да се заключиш в тази дупка и да се тормозиш.
Седнаха на една маса с Пади О’Куин, Дейв Имбис и младия доктор на компанията. Тримата по-млади мъже не бяха виждали хубаво момиче от месеци и се надпреварваха кой ще я впечатли повече.
Хектор се ужасяваше от мисълта да прекара остатъка от деня в кабинета си в очакване да бъде извикан от Хейзъл или на някакъв друг знак, че си е спомнила за съществуването му. Остави съобщение на секретарката на Бърт Симпсън, което да бъде предадено на Хейзъл, когато е свободна. Смени кубинките с по-леки обувки, излезе в пустинята и започна да тича. Четири и половина часа по-късно се върна в централата, плувнал в пот. Беше пробягал еквивалента на стандартен маратон, но не бе успял да изостави демоните си сред пясъците. Секретарката го гледаше от прозореца на кабинета си и побърза да го посрещне на входа.
— Госпожа Банок пита за вас. Би желала да ви види в кабинета на господин Симпсън при първа възможност, господин Крос.
Начинът, по който бе поднесено това съобщение, не беше никак успокояващ.
— Моля, предайте на госпожа Банок, че идвам веднага.
Изтича до кабинета си. Остана под студения душ по-малко от минута и се изсуши толкова бързо, че по гърба на чистата риза, която навлече, се появиха мокри петна. Среса все още мократа си коса и изми зъбите си с повече паста върху четката. Нямаше време за бръснене, така че потегли незабавно към кабинета на Бърт Симпсън. Хвана се, че се е разбързал, и си заповяда да продължи с по-достойно темпо. Почука на вратата и гласът й го подкани да влезе. Хектор неволно пое по-дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи от кула в басейн с ледена вода, и отвори. Хейзъл беше сама в кабинета, настанена зад бюрото. Вдигна поглед от купчината документи пред нея. Погледът й беше безстрастен и неразгадаем. Изправи се, без да се усмихне.
— Не можем да продължаваме така — рече тя.
Земята се люшна под краката на Хектор, сякаш бе станало земетресение. Беше толкова лошо, колкото се бе опасявал. Знаеше, че всеки момент ще го изхвърлят в кошчето за боклук. С огромно усилие запази твърда физиономия.
— Разбирам — отвърна той.
— Не мисля — твърдо рече тя. — Знаеш, че още утре сутринта трябва да отведа Кайла обратно в Хюстън. Тя се нуждае от незабавни професионални грижи. Не те видях през целия ден. Това беше достатъчно лошо. А сега трябва да те оставя тук. Това ще е все едно да откъсна парче от душата си. Не можем да продължаваме така. Искам да бъдеш до мен ден и нощ, завинаги.
Хектор усети как радостта се надига, за да изпълни пустотата в него. Не можеше да намери думи, които да не го представят като кръгъл идиот. Протегна ръце към нея и тя го приближи. Прегърнаха се трескаво, почти отчаяно.
— О, Хектор! — прошепна тя. — Колко жестоко от твоя страна да ме оставиш да съществувам без теб през всички тези самотни години!
— През цялото време те търсех, но ти беше адски неуловима — отвърна Хектор.
Хейзъл го поведе към кожения диван под прозореца. Той я прегърна през рамо и тя се притисна в него.
— Добре, а сега трябва да сме сериозни. Да направим планове, преди да бъда принудена да те оставя — каза тя. — Трябва да замина веднага, но не мога да ни лиша от радостта на още една нощ заедно. Двете с Кайла потегляме утре рано сутринта. Мислех да те помоля да дойдеш с нас. Ти обаче трябва да подготвиш нещата тук.
Изведнъж се разсмя.
— Май малко избързвам. Имам предложение за теб, което искам да обмислиш. Какво ще кажеш?
— Целият съм в слух — отвърна той.
— Много ми се иска да купя „Кросбоу Секюрити“. Предлагам цена четирийсет и пет милиона долара в брой срещу подпис. Но сумата подлежи на допълнително договаряне — добави тя и Хектор се разсмя.
— Еха, наистина работиш бързо. Но защо ти е да ми даваш всички тези пари?
— Не искам да имам вземане-даване с бедняци. Харесва ми мъжете да могат да си позволят да ме почерпят едно питие или да ме изведат на вечеря.