После се огледа с ужас.
— Той е тук. Адам е тук.
— Не, Кайла. Имаше кошмар.
— Казвам ти, тук е. Трябва да ми повярвате. Беше толкова близо, че усещах дъха му. Беше ужасно.
Нужни бяха обединените усилия на Хейзъл и Хектор, за да се успокои. След това, без да я пуска от обятията си, Хейзъл се пъхна под завивката с нея и я залюля като бебе, като й тананикаше тихо. Застаналият до леглото Хектор изведнъж осъзна, че е чисто гол, и отстъпи назад към вратата. Кайла незабавно скочи и в гласа й отново се доловиха истерични нотки.
— Не бива да си отиваш. Ти си единственият, който може да ни защити. Остани с нас, Хек. Тръгнеш ли си, той ще се върне. Моля те, не ни оставяй отново сами.
Хектор грабна захвърления от Кайла чаршаф, уви се като в римска тога и седна на края на леглото. Кайла се поуспокои и затвори очи. Когато си помисли, че е заспала, Хектор стана да изгаси лампите. Момичето моментално седна на леглото.
— Не! Не гаси осветлението. Направиш ли го, той ще се върне.
— Не се безпокой, скъпа — увери я той. — Лампите ще останат запалени, а аз никъде няма да ходя.
Най-сетне Хейзъл и Кайла заспаха, опрели глави върху една възглавница. Хектор остана буден до тях през остатъка от нощта. Гледаше прекрасните им лица и слушаше дишането им и това го изпълваше с удовлетворение, каквото не бе изпитвал никога досега.
На сутринта излезе с тях до самолета, който загряваше двигателите си. Двамата пилоти вече бяха в кабината. Хектор изкачи стъпалата с тях.
— Иска ми се да беше дошъл с нас, Хек — каза Кайла.
— Скоро ще дойда.
— Колко скоро? — настоятелно попита тя и Хектор погледна към Хейзъл за отговор. Тя беше готова.
— Хек ще дойде при нас преди края на следващия месец.
— Това обещание ли е, мамо?
— Да, миличка. А сега защо не поговориш с пилотите, за да разбереш след колко време ще стигнем до Хюстън? — предложи тя и Кайла завъртя очи.
— Опасно е да оставате насаме вие двамата. Човек не може да ви има доверие.
— Заминавай! — нареди Хейзъл.
— Споко де! Отивам.
Хектор остана сам, загледан как лъскавият самолет излиза в края на пистата, обръща и с рев на двигателите се понася обратно към него, за да се издигне във въздуха. Очертана като в рамка в овалния прозорец, Кайла му махаше с розова кърпичка, а в прозореца зад нея Хейзъл му прати въздушна целувка. После двете се стопиха в далечината.
* * *
Хейзъл му се обаждаше при всяка възможност през следващите няколко седмици. Първото й позвъняване бе четири дни след като отпътува от Сиди ал Рациг.
— Двете с Кайла вече се видяхме с доктор Хендерсън — каза му тя. — Чудесна е. Най-добрата в своята област. Тя ме изправи на крака след смъртта на Хенри. Взе Кайла в санаториума си, където ще може да я вижда колкото пъти на ден е необходимо. Докато е там, тя ще бъде подложена на пълни изследвания. Ще намирам време да я посещавам поне за два часа на ден. А ти с какво си играеш, голямо момче?
При всеки следващ разговор новините бяха по-добри. Кайла се възстановяваше бързо, но имаше неща, които Хейзъл можеше да му каже само на четири очи. Бяха разделени от почти месец, когато Хектор вече не можеше да издържа. Същата вечер тя му се обади по телефона.
— Двамата с Пади се върнахме от Аш-Алман днес сутринта. Прекарахме два часа с емира и принц Мохамед. Разтревожиха се, че напускам „Кросбоу“, но щом чуха, че отивам в „Банок Ойл“, настроението им се оправи. Разбира се, познават Пади и го харесват. Така че в Абу Зара всичко е уредено.
— И сега накъде?
— Исках да го обсъдя с теб. Смятам двамата с Пади да прескочим до корабостроителниците в Осака. Какво мислиш?
Корабостроителницата „Саноясу“ в Осака строеше нов супертанкер за „Банок Ойл“. Съоръжението беше с революционен дизайн и когато го пуснеха на вода, щеше да бъде най-големият товарен кораб в света. Бюджетът на проекта беше почти милиард долара. Строителството се извършваше при сериозни мерки за сигурност, за които се грижеше „Кросбоу“.
— Добра идея, Хектор.
— Хрумна ми и друга рядка мисъл. Защо не посетиш Осака по същото време? Можеш ли да прескочиш до другия край на Пасифика за няколко дни?
— Голям си изкусител, Хектор Крос.
— Че как иначе? Не съм те виждал от месеци.
— Седмици — поправи го тя.
— На мен ми се струват като месеци — не отстъпи той.
Тя замълча за известно време.
— Не ти ли липсвам? — натисна я той.
— Имам чувството, че съм изгубила и крака, и ръце.
— Идвай тогава!
— Сигурна съм, че за Кайла се грижат добре в санаториума. Но ще трябва да се посъветвам с доктор Хендерсън дали е подходящо — замисли се на глас тя. — Ще ти кажа утре.