— Той… Той ще ме остави… Ще ме остави…
— Престани да се мяташ!
— Патрик!
Какво да прави? Тя не е на себе си. Не може да я остави сама. Тамар ще се появи чак утре със закуската.
— Моля те! Не искам да съм като нея… — хълцаше и виеше с тънък, непознат глас Джейн.
Той я държеше здраво в ръцете си. Разбра за кого говори, знаеше какво си спомня тя в момента. Наяве може би успяваше да се пребори със злите духове в себе си, но сега, в съня си, тя беше отново само дете, с всичките страхове и болки на едно съзнание, оставено без подкрепата на разума.
Болките на Джейн, която бе довел тук със себе си…
Кой може да блъска така по никое време?!
Маргарет се разсъни напълно, седна в леглото и най-напред погледна към Йън. Слава богу, не се бе събудил. Тя метна халата си и отиде да отвори.
Рюъл! Би трябвало да се сети кой може да е толкова несъобразителен.
— По дяволите! Може ли да удряш по вратата посред нощ, Йън има нужда от сън! Цяло чудо е, че не се стресна. Не можеш ли… — Тя прекъсна тирадата си, като зърна напрегнатото му лице. — Какво има?
— Трябваш ми. Можеш ли да дойдеш? — попита той шепнешком.
— Къде да дойда? — Маргарет хвърли поглед през рамо. Йън продължаваше да спи най-спокойно. През изминалата нощ бе имал толкова остри болки, че се наложи да му даде втора доза лауданум…
Маргарет излезе в коридора и тихичко затвори вратата зад себе си.
— В Лятната къща. — Той хвана с ръка лакътя й и тръгна бързо по коридора, като по-скоро я дърпаше след себе си. — Нужна си ми.
— За първи път те чувам да кажеш такова нещо! — отбеляза тя сухо. — Сега изгарям от нетърпение да чуя по какъв начин съм ти нужна.
— Ти се оправяш с болни… Нали се грижеше за баща си, а сега и за Йън…
— Да не си болен?
— Джейн е болна.
Тя ускори крачките си.
— Какво й е?
— Ако знаех, нямаше да те безпокоя. Има температура, разтриса я. И бълнува… Не ме познава.
— Изпрати ли за доктора?
— Разбира се. Но могат да минат часове, докато Тамар го докара. Нужен е някой веднага.
— Какво търси Джейн в Лятната къща?
Той продължи да гледа право пред себе си.
— Това не те засяга.
— Рюъл, какво се крие зад всичко това?
Отговор не последва.
„О, Рюъл никога няма да й каже каква е тази дяволска работа, това поне е ясно.“
— Дали ще мога да помогна…
— Поне опитай! — Той отвори вратата към терасата. — Моля те!
„Велики боже! Сигурно е много отчаян, щом благоволява да моли…“
— Ще се опитам.
Маргарет излезе от Лятната къща и затвори вратата след себе си.
— По-добре е.
Рюъл въздъхна с облекчение.
— Слава богу!
— Температурата спадна, дойде на себе си, дори отговаря на лекаря. Той смята, че треската ще мине напълно след няколко часа.
— Но какво й е всъщност?
— Малария. Заразила се е в Казанпур. Втриса я през определени интервали от време.
— Не ми е казвала.
— На мене също. А като си помислиш, че се знаем от цели три години! Тя не е човек, който говори за болките си. — Маргарет прокара уморено ръка по тила си. — Трябва да се връщам. Йън може да има нужда от мене. Следобед ще дойда да я видя.
— Недей, сега вече аз ще се грижа за нея.
— Така както гледам, имаш страхотни постижения в гледането й.
Той трепна.
— Казах ти, че ще се погрижа. Може да й е неприятно да те види.
— А значи се сети най-после да пощадиш чувството й за приличие. Твърде необичайно! Можеш да си спестиш тази твоя закъсняла галантност. Ние с Джейн се разбираме. — Маргарет го изгледа дръзко в очите. — И не съм сигурна дали не е именно мой дълг да я прибера при мене в двореца!
— Тя надали би дошла.
— Смятам, че ще дойде. Може би не би си признала, но винаги се е страхувала от тебе.
— Вече не — каза той с малко изкуствена усмивка. — Сключихме споразумение.
Маргарет презрително изсумтя:
— Тя има достатъчно разум, за да не сключва пактове с дявола! Какво прави тя тук?
— По-добре е да не знаеш.
— Възможно е. — Маргарет изведнъж почувства, че залита от умора. Не може да носи и чуждо бреме. Достатъчно е изнурена от борба със собствените си чувства… Може ли да укорява Рюъл за неговите слабости, след като и тя е жертва на почти същото изкушение! — Мога ли да разчитам, че ти няма да я…
— За бога! Мислиш ли, че ще легна с нея, когато няма сили и ръката си да помръдне?! — той наистина бе възмутен.
Каквото и да се бе случило, заболяването на Джейн бе разтърсило Рюъл до дъното на душата му. Маргарет не го бе виждала такъв — пребледнял и разстроен. Не би могла да каже дали това негово отношение ще е трайно, но поне за момента той не представляваше никаква заплаха за Джейн.