— Той ли ги е убивал?
— Да, и Пахтал му е помагал. Пахтал експериментира разни отрови, за да стигне до желаното от Абдар въздействие. Абдар сам ми го каза. Болката предизвиквала истинска експлозия от чувства, затова Пахтал трябвало да му изнамира отрови, които да имат такова страшно въздействие.
Маргарет почувства, че й се повдига.
— Чудовища! Чудовища в човешки образ… И Рюъл смята, че Абдар може да дойде в Цинидар?
— Да. И затова работи толкова напрегнато, иска да е подготвен. Иска да ликвидира Абдар веднъж завинаги.
Тя го изгледа втренчено.
— И ти си дошъл заради това в Цинидар, така ли? И ти искаш да бъде обезвреден Абдар?
— Признавам си, че съм на мнение, че без Абдар светът ще бъде по-добър. Уморих се да заравям талантите си в земята, както се казва в Библията. — Той я погледна в очите. — Но не заради това дойдох тук.
— Тогава защо… — Маргарет пое дълбоко въздух и млъкна.
„Спри! Отново си на ръба на пропастта!“ Напоследък всяка дума и всеки жест крият в себе си опасността да стане нещо непоправимо и опасно, само между два удара на сърцето.
Минаха няколко секунди, докато тя успя да различи отново очертанията на касата с пясък:
— Кога ще изливаме златото?
— Скоро. — Джон говореше съвсем бавно. — Не е разумно да се избързва в тези работи, дори и да не ти се чака.
Рюъл и Джейн подскочиха изплашени в леглото, някой чукаше на вратата на Лятната къща. Никой не идваше тук, освен Тамар, но той се появяваше само за да донесе яденето.
Рюъл отвори. На прага стоеше Дилам.
Джейн скочи от леглото и изтича бързо към нея:
— Какво има?
— Слонът.
Джейн промълви някакво проклятие.
— Лошо ли е?
— Всичко вървеше много добре, свършихме с поправките и напреднахме цяла миля нагоре отвъд поляната. През цялото време не се появи никакъв…
— Лошо ли е?
— Мислехме, че се е отказал. Но нощес… съсипал е цели три мили.
— Оседлай коня ми, Дилам. Идвам след петнадесет минути.
Джейн затвори вратата и отиде до гардероба.
— Да не мислиш да тръгнеш сама? — Рюъл не вярваше на очите си.
— Не виждам друга възможност — отвърна Джейн. — Все пак слонът унищожава твоята железница.
Той се позамисли и хукна навън.
— Ще се срещнем в конюшнята. Имам да свърша нещо, преди да тръгнем.
— Възнамеряваш да се върнеш в планината?
— Не, по дяволите! Възнамерявам да ида на лов за слонове.
Глава осемнадесета
— И какво ще правим, ако го настигнем? — попита Джейн, докато се опитваше да разрови главните в огъня. От два дни бяха по следите на слона.
— Ще го застрелям — каза Рюъл.
— Един слон надали може лесно да бъде ударен.
— Стреля се в очите. — Рюъл гледаше в пламъците. — Дилам каза, че само така може да бъде убит.
Тръбният зов на слон проряза мрака. Рюъл скочи, вперил очи на запад.
— Съвсем наблизо е!
„Прав е — помисли си Джейн. — Животното трябва да е до нас!“
Рюъл вече бе грабнал пушката си.
— Рюъл, изчакай поне да се съмне! — помоли го Джейн. — Ако е толкова близо, няколко часа няма да имат никакво значение.
Слонът отново изрева. Имаше нещо тъжно в този самотен зов.
Рюъл стисна пушката си и започна да си пробива път всред джунглата.
— Идваш ли? — подвикна той, спря и й подаде ръка.
Вървяха известно време в посоката, откъдето се бе обадил слонът.
Рюъл рязко спря. Погледът му бе прикован в поляната, открила се пред тях. Скелети!
Цялата поляна бе осеяна с големи белеещи се скелети. Купчини бели кости. Луната се скри зад облак, но костите сякаш продължаваха да светят в тъмното с някаква призрачна светлина.
— Какво е това? — попита Джейн, невярваща на очите си.
— Гробище — отвърна Рюъл. — Слонско гробище… Значи затова отиват винаги все на запад…
— Харесва ли ти? — Маргарет се взираше с вълнение в изражението на Иън. — Гербът на Гленкларън ми се видя твърде сложен, затова избрах само твоите инициали и китка полски треви.
— Прекрасен е! — Йън прокара показалеца си нежно по релефа на златния печат. — Точно каквото исках. Гербът би бил прекалено претенциозен и твърде величествен за мене.
— Но защо? — Тя седна на ниското столче до леглото му. — Нима не си господарят на Гленкларън? Наложи се два пъти да го правя. Първия път го оплесках. Разбира се, Картаук, този неверник, дори не благоволи да ми каже къде съм сбъркала. Трябваше да повторя всичко отначало. Каза, че човек се учи най-добре от собствените си грешки.