— Не се чувстваше добре. Тази вечер бе цяло мъчение за нея, горкичката.
— Така ли?
— Знаеш го много добре. — Погледът на Йън остана вперен във фигурите на шаха, но той усети как Картаук настръхна. — Затова никога няма да те моля повече да идваш да ме видиш.
— Защо ме покани днес?
— Трябваше да зная. Да съм сигурен.
Само Йън можа да долови напрежението на Картаук, може би защото го дебнеше.
— Сигурност за какво?
Йън не бързаше да отговори. Изглежда търсеше подходящата дума.
— Тук не става въпрос за мене. Макар че отначало дойде като известен удар… Обичал съм я през целия си живот, смятах я за моя собственост. Всичко и сега е като че пред очите ми: как се катерим по склона зад замъка, когато беше още съвсем малко момиченце, на десетина години… Тогава си мислех, че цял живот ще е все така. Ще бъдем винаги заедно. Какво щастливо време беше… — Йън замълча и се усмихна с усилие. — Но с всичко това е свършено, завинаги. Всичко е отдавна минало. И би било несправедливо да я виня за нещо. Съдбата не е пожелала да бъде иначе. Не Маргарет ме остави, по-скоро аз съм този, който я изостави през последните години…
Картаук помълча дълго, преди да вдигне очи:
— От мене се очаква да отрека, така ли?
— Без лъжи! — възкликна Йън. — Моля те, само без лъжи! Нямаме време за това.
— Добре тогава, без лъжи. — Картаук отново дълго мълча, преди да изрече с пресекващ се глас. — Не исках да я обичам… Но не се разкайвам.
— И не е нужно. Любовта е нещо рядко и красиво. Тя ни прави богати…
— Маргарет винаги ти е била вярна! — Картаук сви рамене. — Аз не съм като тебе. Не споделям увереността, че физическите радости са прегрешение. Имаше време, когато… Но никога не се стигна до това.
— Зная. И никога няма да се стигне. — Йън вдигна очи от шахматната дъска. — Най-честно ще е, ако осъзнаеш тази истина. Тя може да те обича, но няма да ми изневери до последния ми ден. — Той се намръщи. — А ето, аз не мога да обещая, че този ден ще дойде скоро. Не мога да извърша смъртен грях, като сложа край на живота си. Ако можех, отдавна да съм се махнал от пътя ви.
— Никой не иска да се махнеш! — възрази Картаук тревожно.
— Никой, освен аз самият. — Йън се усмихна болезнено. — Всяка вечер се моля за това, но бог не си ме прибира… — Той тръсна глава и добави бързо: — Всичко това не е важно. Важно е Маргарет да бъде спокойна.
— Искаш ли да напусна Цинидар?
— В никакъв случай! Не бих искал да лиша Маргарет от твоето присъствие. Ти ще продължиш да поддържаш духа й, да й даваш работа… Ти ще се грижиш за нея и ще я обичаш така, както го правиш и сега. Но аз съм този, който трябва да принесе жертва и да се лиши от тебе. За Маргарет е истинско мъчение да ни вижда заедно. — Той издържа на погледа на Джон. — Тя никога не бива да разбере, че сме водили този разговор. Мислиш ли, че постъпвам правилно?
— Да. — Картаук кимна тежко. Той премигна няколко пъти и бързо насочи отново поглед към шаха. — Ти си чудесен човек, Йън Макларън. И си много по-силен, отколкото бих бил аз в подобна ситуация.
— Силен? Не се чувствам такъв. — Йън се отпусна изтощен на възглавниците. — Просто се опитвам да направя онова, което трябва, за да оцелеем. Не мога да причиня на Маргарет още страдание, като я… — Той погледна към вратата. — Тя идва. — Бързо премести една фигурка и погледна усмихнат към нея. — Много бързо се върна! Още не съм го матирал! Дай да видим този печат!
Маргарет му подаде златния печат на Рюъл и остана изправена до него, докато той го разглеждаше.
— Нали ти казах, този е много по-хубав.
— Великолепен е. — Йън го постави до своя собствен печат върху дъската. След това взе ръката й и притисна устни към дланта й. — Но твоят печат ми харесва повече. Снопчето трева ми напомня за Гленкларън.
Глава деветнадесета
Дилам препусна насреща им, когато оставаха още цели две мили до лагера.
Джейн изтръпна от безпокойство.
— Пак ли?
Дилам се усмихна.
— Не, с работата всичко е наред.
— Но защо идваш тогава?
— От любопитство, нетърпелива съм да разбера какво стана със слона?
— Намерихме го — отвърна Джейн. — Открихме и него, и причината за този негов бяс да руши.
— Убихте ли го?
— Не стана нужда. — Джейн се усмихна на Дилам, преди да продължи. — Но ще се наложи да променим малко трасето на железницата.
Когато пристигнаха в лагера, предадоха на Рюъл бележка от Джеймс Медфорд. Той прочете листчето със сериозно лице.
— За железницата ли е? Някакви проблеми?