— Чакай! Англичани не мога да убивам…
— Че кой ти говори за убийство? Достатъчно е малко да му се поразвали стомахът, да полежи малко, та да не се изпречва на пътя ни. Само няколко седмици, колко е!
Пахтал се засмя с облекчение.
— Никакъв проблем!
— Много си мълчалива! — Рюъл наля кафе на Джейн и на себе си и седна до нея пред огъня.
— Нямам какво да кажа. — Тя отпи глътка, вперила мрачно очи в огъня.
До ушите й достигаха обичайните весели разговори край огъня, чуваше приятелските гласове, но й се струваха толкова далечни!
— Трябва ли непрекъснато да говоря?
— Не непрекъснато. Само когато нещо те притеснява. Няма нищо по-неприятно от това — да зная, че нещо те безпокои, без да мога да ти помогна. Свързано ли е с мене?
— Не зная какво имаш предвид?
— Нищо.
Той сложи ръка върху нейната. Топлото силно докосване я накара да вдигне очи към него.
— Ето, така вече е по-добре! — каза той кратко. — Погледай ме. Сега остава и да поговориш с мене. Заради мене се съсипа от работа, а през последните три дни дори не намери една усмивка.
— Не знаех, че в изискванията се предвиждат и усмивки.
— Кой ти говори за изисквания! Просто ми липсва усмивката ти. — Той обърна ръката й и прокара пръст по дланта й, като че нарисува нещо. — Стопля ме.
Джейн го погледна, изплашена не на шега.
— Рюъл…
Натискът на пръста му върху дланта й изпрати тръпки чак до китката и нагоре по ръката й. Беше я докосвал така, когато седяха на верандата в Казанпур… Бе галил дланта й и й бе разказвал за Цинидар. И за картината на махараджата.
„Станал ми е толкова близък!“ — помисли си тя, изтръпнала от безпокойство. През изминалите дни той бе неин другар и съюзник, без намек дори за някаква физическа близост. А ето че сега в него отново се чувстваше любовното желание, неразделна част от природата му.
Пронизаха я горещи тръпки.
— Остави ме, моля те!
— Защо? — Погледът му бе насочен към работниците, струпани около лагерния огън, докато пръстите му продължаваха да галят китката й. — Никой не ни гледа. Тук хората непрекъснато си разменят милувки.
Джейн знаеше, че е така и тази интимност няма да направи впечатление. Но това не й помогна да се освободи от тревожното чувство за несигурност.
— А и самата ти го желаеш. Приятно ти е. Нека да дойда днес в палатката ти! Ще те…
До тях изникна Дилам и седна.
— Налага се да обсъдя нещо с вас.
Джейн изпусна една разтреперана въздишка на облекчение, когато Рюъл пусна ръката й. Той я погледна с разочарование и тъга, взе чашката си и се извърна към Дилам:
— Хайде, казвай!
— Мисля, че има една възможност да избързаме още повече.
— Но как?
— Ще използваме слоновете. Изкореняването е най-тежко, то най-много ни бави. В другите страни използват слонове…
— Диви слонове?
— Не, опитомени. Обучават ги с години, за да изпълняват командите на своя водач. Ако успея да накарам някой слон да изкоренява дървета, останалите животни могат да го последват. Слоновете и без това повалят дървета, за да ядат шумата. Бихме могли да ги насочим така, че да ни помагат.
Рюъл се обърна към Джейн:
— Мислиш ли, че може да стане?
— Поне да опитаме — каза тя замислено. — Ако Върховният съвет ни даде хора, които да работят със слоновете.
— Ще го направи! — В усмивката на Дилам имаше увереност и упование. — Вчера говорих със съвета. Водачите ще са тук утре.
— Ти си истинска вълшебница! — Джейн се насили да се усмихне. — Идеята е добра. Остава само да са осъществи.
— Да не повярва човек! — Рюъл наблюдаваше прехласнат как слонът притисна чело към дървото и започна да бута. — Не съм виждал такова нещо досега. Наистина невероятно!
Дървото се разклати, корените му се изкъртиха, щръкнаха нагоре и стволът падна на земята.
— Този водач изглежда може да накара слона да прави всичко каквото му нареди! — кимна Джейн. — Сега вече мисля, че ще успеем да свършим за два месеца.
— Ела — каза Рюъл. — Искам да ти покажа нещо.
— Не може ли малко по-късно? — Джейн избърса с ръкав потта от челото си. — Има няколко часа до мръкване.
— Не искам да чакам. Дилам ще дойде да гледа работниците.
Беше й ясно, че той няма да отстъпи, затова послушно се метна на Бедилайа.
— Какво има? Къде отиваме?
— Ще видиш. — Той препусна пред нея на юг. — Карай след мене!
В първия момент Джейн помисли, че той иска да огледат мястото, където вървеше изкореняването на дърветата, но малко преди да стигнат там той зави на изток и тръгна по тясна пътека всред джунглата. Двадесет минути по-късно те оставиха гората зад себе си и пред тях се ширна езеро.