— Ето ни! — Рюъл дръпна юздите на Нугет в пъстрата сянка на едно каузариново дърво и слезе от седлото. — Слизай!
— Къде сме? — попита Джейн учудено.
Докъдето поглед стигаше, всичко около тях бе само пъстри багри и красота. Червени огромни макове грееха по брега, оттатък езерото горяха яркооранжевите пламъци на огнените дървета, а прохладната гладка синева на водата ги отразяваше, сякаш и там се разразяваше пожар. Малко по-надалеч, на отсрещния бряг във водата играеха двадесетина, а може би и повече слонове.
— Не разбирам какво има за гледане!
Рюъл й помогна да слезе от коня.
— Какво ли? Ами цветове, вода, птици, слонове… — Той свали от Нугет едно одеяло и го просна на земята. — Мене.
— Доведе ме чак тука, за да гледам пейзажа?!
— Доведох те, за да си отдъхнеш. Хайде, започвай да си почиваш.
— Не искам да си почивам.
— И въпреки това опитай! — Той издържа упорито на погледа й. — Няма защо да се страхуваш от мене.
Това бяха глупости. Трябва да се върне на обекта!
— Добре, само за малко… — Джейн се отпусна на одеялото и обви с ръце сгънатите си колене.
Рюъл седна до нея, съвсем близо, почти я докосваше.
Останаха така няколко минути. Изведнъж напрежението й изчезна. Три сини диви пауна подхвръкнаха вяло, когато слоновете се попреместиха по-долу край брега. Пълно спокойствие. Никаква заплаха. Никаква припряност. Само красота…
Лекият бриз разхлаждаше телата им и донасяше упойващ аромат на нацъфтели цветя.
Джейн се обърна към Рюъл.
— Тук бих могла да забравя всичко… Железницата… Патрик и…
— Аз бих желал да ти заместя всичко това! — Рюъл я погледна и се усмихна. — Дори нещо повече. Бих искал да бъда за тебе по-важен от твоята проклета железница. Точно така! Искам да ти кажа, че бих желал да бъда онзи, който да те кара да се смееш и да… ти помогне да имаш деца!
Джейн го погледна смаяна.
— Всъщност искам да кажа, че аз… — Той млъкна и добави смутено: — Аз те обичам. Ето, казах ти го. Надявам се да си доволна.
Доволна?! Беше време, когато би дала всичко, за да чуе тези думи от него. Дори и сега те я изпълниха с горчиво-сладко чувство.
— Твърде късно е.
Рюъл смръщи чело:
— Зная, не го казах, както трябва, но това е истината и трябва да се примирим с нея. — Той протегна ръка и докосна нежно бузата й. — С всеки изминал ден това проклето нещо растеше в мен, ставаше все по-голямо, докато най-сетне разбрах, че не е само физическо желание. — Той изкриви устни в подигравателна усмивка. — Макар че, бог ми е свидетел, не бяха малко нощите, в които ми се струваше, че полудявам за тебе! Но исках да се грижа за тебе, да те направя щастлива. Вярваш ли ми?
О, тя искаше да му вярва. Но не се осмеляваше.
— Не.
Абсолютната му неподвижност й подсказа, че го е наранила дълбоко.
— Може да съм си го заслужил — каза той тихо, но после избухна: — За бога! Кълна се, че ти ще ми повярваш! Ще ми се довериш, ще се научиш отново да ме обичаш! И сега не съм ти безразличен, макар че не искаш да го признаеш! Добре, възможно е да не изпитваш толкова силни чувства към мене, каквито са моите, но все пак имаш някакви чувства! — Той въздъхна и сви безпомощно рамене. — Добре де, знаех си, че няма да е лесно. Просто трябва да имам търпение.
— Търпението няма да помогне — каза тя дрезгаво.
— Стига вече, по дяволите! Ти просто ми нямаш доверие! Боиш се, че може да те наскърбя! Това никога няма да стане, Джейн! Аз те обичам!
— Само дотогава, докато видиш мене и Йън един до друг. Да видя колко ще ме обичаш тогава.
Дори окото му не трепна.
— Обичам Йън, но това не може да се сравни с любовта ми към тебе. Опитай с мене, моля те!
Джейн поклати глава.
— Чак толкова кураж нямам. — Тя понечи да стане. — Трябва да се връщам.
— Седни на мястото си! Ще си тръгнем след залез-слънце. Не ми бягай сега! Обяснението в любов свърши. — Той се излетна назад и затвори очи.
„Как може да стои неподвижно и да мисли за онова, което той каза?! Такова сладко изкушение!“
Наблюдаваше го — излегнат, с пламтяща на слънцето светла коса и красиво, гъвкаво тяло. Олицетворение на решимост, сила и… опасност. Всичко онова, което радва очите и погубва душата… Всичко онова, което тя желае. Всичко, което не бива да има…
Обича го.
Прозрението дойде тихо, тъжно и абсолютно ясно. Как бе могла да помисли, че ще престане някога да го обича?! Защото се страхува — това е причината! Сега тя ясно осъзна това. Белезите бяха твърде дълбоки, рискът бе прекомерно голям.
— Излегни се назад — каза той, без да отваря очи.
Него тя не може да има… Но би могла да вземе този миг на покой и сладост…