„Има ли някакво значение как ще я сплете!“ — мислеше тя унесено. Чувстваше се галена и ухажвана, като че е някаква скъпоценност.
— Хайде, готово! — Рюъл стана и я изтегли да се изправи. — А сега трябва да те върна в лагера, преди да си се простудила.
Той я вдигна върху гърба на Бедилайа и ръката му улови нейната върху юздите на коня. Гласът му бе развълнуван и сериозен:
— Кога най-сетне ще разбереш, че никога повече няма да те наскърбя с нещо? Кога ще ми повярваш?
Искаше да му вярва, искаше да сграбчи този шанс…
Изкушението бе огромно и непреодолимо. Но страхът отново надви.
— Не мога. Казах ти… Има толкова много… — Тя се бореше със сълзите си. — Не мога.
В следващия миг препусна в див галоп през джунглата обратно към лагера.
Глава двадесета
— Ела! Бързо ела! — Картаук хвана Маргарет за ръка и я задърпа разтревожен по коридора към главния вход.
— Пусни ме! — Маргарет се опита да се отскубне. — Трябва да се връщам при Йън. Време е да обядва.
— Обедът май се отлага.
— Защо трябва… — Тя млъкна, когато съзря причината за неговата тревога.
Бяха стигнали до предната веранда и той посочи долу към пристанището.
Пожар!
Доковете и складовете бяха в пламъци, към небето се кълбеше черен дим.
— Какво става?! — ахна тя.
— Предполагам нещо, но не съм сигурен. Изпратих Тамар да провери. — Картаук бързо отиде до вратата. — Иди бързо в пристройките на слугите и доведи носачи с носилката на Йън. В това време аз ще го приготвя за път.
— Какво е станало? — Маргарет тръгна уплашена след него. — Знаеш колко е изморително за Йън всяко местене.
— Но едно оставане ще е още по-изморително! — отвърна Картаук грубо. — Ако е Абдар, който иска да предизвести по този начин за своето пристигане…
— Абдар?! Но Рюъл каза, че разполагаме с още два месеца най-малко…
— Абдар надали държи толкова на традициите. — Джон се затича по коридора. — Наредих на Джок да оседлае коня ти. Не забравяй да кажеш на носачите да сложат в носилката още възглавници. Иначе ще е много трудно за него надолу по стръмното към каньона…
— Ужасно! Не можем ли да се скрием някъде в гората?
Картаук поклати глава:
— Ще ни намерят. Трябва да стигнем до Рюъл.
— Дали носачите ще бъдат достатъчно бързи?
— Нямаме избор, Маргарет! Не можем да минем с карета по тясната пътека. Тя не стигна дори за полагането на релсите… — Той изведнъж я подкани рязко, като че й се кара: — Хайде де! Побързай!
Маргарет кимна и хукна към помещенията за прислугата.
Когато отвори вратата на стаята, Картаук видя Йън седнал в креслото си до прозореца, вперил очи към черните кълба дим над пристанището.
— Тръгваме — каза Картаук само.
Йън го погледна въпросително:
— Абдар ли е?
Картаук кимна.
— Много вероятно. Изпратих Тамар. Той ще ни каже с колко време разполагаме. — Отиде до шкафа и откачи плаща на Йън. — Наметката сигурно ще ти трябва. — След това измъкна голяма пътна чанта и спря очи на многобройните шишенца с лекарства върху нощната масичка на Йън. — Ще ти трябва отделен куфар за лекарствата.
— Най-отдолу в шкафа има кожено куфарче, Маргарет там прибира шишенцата при пътуване. — Йън седна изправен в креслото си. — Подай ми го. Аз ще прибера тези неща, докато ти опаковаш нещата на Маргарет. Тя къде е?
— Отиде да доведе носачите.
— Ох, значи пак ще пътувам с блясък и церемонии, въпреки че бързаме. — Йън взе куфарчето, което Джон му подаде, и започна да подрежда внимателно шишенцата. — Не забравяй да вземеш синия шал на Маргарет. Топъл е, а и толкова й прилича.
Картаук посегна към шала и го хвърли в чантата.
— Ти си самото спокойствие!
— И защо не? Аз имам теб и Маргарет… Толкова се грижите за мене… — Йън се засмя. — Какво е такава измет като Абдар в сравнение с приятели като вас?
— Той е сериозна заплаха.
Тамар се втурна в стаята. Обичайното му спокойствие сега бе отстъпило място на пламтяща възбуда.
— Абдар е! Трябва да бягаме!
— Сигурен ли си? — попита Картаук.
Тамар кимна.
— Прав бяхте, той е. Войниците му са в синьо-бяла униформа.
— По дяволите! Много ли са?
— Около двеста, с английски пушки.
Картаук сбърчи чело:
— Двеста. Защо не е взел повече?
— На мене ми се виждат предостатъчни — каза Йън спокойно.
— С колко време разполагаме? — обърна се Картаук към Тамар.
— Малко. Войниците подпалиха пристанището, преди да тръгнат насам. През града се натъкнах на негови хора и веднага се върнах назад.