Джейн потръпна.
— Остави ги, където са. Нима искаш да ги притежаваш?
— Не мога да ги оставя — каза простичко Картаук. — Златото е вечно. Ако ги хвърлим в реката, след хиляда години тя може да пресъхне, а маските ще траят… Би ли искала да е така?
— Не. — Джейн знаеше, че споменът за тези ужасни маски ще я преследва цял живот. — Как ще ги разрушиш?
— Не мога да ги разруша. Нали ти казах, златото е безсмъртно. — Той се усмихна. Но мога да ги променя. Мога да разтопя златото и да извая нещо хубаво от тези зловещи късове.
— И от маската на Йън?
— Не, не съм сигурен. — Той смръщи чело в размисъл. — Имаше нещо странно в държанието на Пахтал… — Той оттласна кануто им. — Ще се върна в лагера, щом събера всички маски.
Глава двадесет и втора
Изминаха цели четири часа преди Картаук да се появи. Маргарет вече се бе стопила от притеснение, когато кануто му приближи до брега.
— Е, сега си доволен, нали? — Пресрещна го тя още докато слизаше от кануто. — Достатъчно глупости направи! Джейн и Рюъл се върнаха веднага, но ти непременно трябваше да се ровиш из пепелта като някакъв демон на унищожението.
— Какви нежни слова! — Той изтегли кануто на пясъка. — Чакаш ме само от любопитство или за да ми се накараш?
— Защо пък от любопитство?
Той посочи торбата в лодката.
— Нали ти казаха за маските…
— Какво искаш да кажеш? Мислиш ли, че ще седя тук, за да видя този ужас? Ти никога не си имал чувство за финес…
— Тогава какво дириш на този влажен бряг? Възможно ли е да чакаш моята нищожна милост?
— Знаеш защо съм тук.
— Да, зная. Но този път искам да го чуя от устата ти.
Тя го погледна прямо, дори в гласа й звънна съпротива:
— Съжалявам… за онова, което казах, когато тръгваше. Говорих прибързано. Не исках… Съвсем не искам да те видя мъртъв.
— Това вече е истинско облекчение за мене.
— Не е там въпросът! — каза тя хапливо. — Ти ме познаваш достатъчно добре, за да разбираш истинските ми чувства. А смятам, че е крайно неприлично да ти се обяснявам.
— Крайно, крайно неприлично — съгласи се той. — Запали огън. Аз отивам до палатката на Медфорд да донеса маската на Йън.
Тя потрепери и погледна със свито сърце към торбата.
— Джейн каза, че искаш да стопиш тези маски.
— Точно така, помощнико! Точно това ще направим.
— Не мисля, че бих…
— Това трябва да се свърши — прекъсна я той благо. — А ти можеш всичко, стига да си си го наумила!
— Веднага ли?
— Веднага. — Той се отдалечи. — Запали огъня тук, на брега. Това ще ни отнеме цялата нощ, няма защо да безпокоим другите.
Огънят вече пламтеше, когато той се върна с дървената кутия. Тя веднага я позна, беше същата, която Тамар бе донесъл в лагера на Медфорд.
Маргарет избягваше да погледне към кутията, докато подбутваше главните под големия черен котел.
— Останалите маски са вече в котела. Не исках да ги погледна, но не издържах. Прав си… Абдар е бил чудовище.
— Трябваше да почакаш — каза тихо Джон. — Можех да ти спестя тази гледка.
Тя машинално повтори неговите думи:
— Това трябваше да се свърши… — Маргарет се усмихна притеснено. — Но мисля, че ще оставя на теб да прибавиш и маската на Йън към тази зловеща колекция.
— Не.
Тя трепна така, сякаш някой я удари.
— Казваш, че би искал да ми спестиш тази гледка, а нямаш милост за най… — Маргарет не можа да продължи.
Той й подаде кутията:
— Отвори я!
— Недей! — Тя коленичи като поразена до огъня и цялата се сви. — Не искам да я видя!
Той отвори капака.
— Искаш ли аз да извадя маската и да ти я покажа?
— Защо го правиш!? — проплака тя, като се взираше напрегнато в пламъците. — Не заслужавам да се отнасяш така с мене…
— Но не заслужаваш и да се терзаеш цял живот с тази мисъл! — Той замълча, а когато отново проговори, гласът му бе безкрайно нежен. — Нима не ми се доверяваш вече, Маргарет? Не мисли, че отново ти готвя някаква клопка.
Тя го погледна объркана:
— Какво говориш! Никога не съм и помисляла, че ми готвиш клопки.
— Кажи си, не си ли се съмнявала, някъде дълбоко в сърцето си, че мога да те измамя? — Той й подаде кутията. — Докажи, че не си! Докажи, че ми имаш доверие!
Тя преглътна мъчително, но не посегна към кутията.
— Само недей да… — Маргарет млъкна, като видя погледа му. Наведе очи с безкраен ужас към маската в кутията. Дъхът й секна. — Боже милостиви! — Тя протегна разтреперани пръсти и докосна златните устни на маската. — Той… Той изглежда така, като че…
— … като че се усмихва — довърши бавно Картаук. — Той не е позволил на Пахтал и Абдар да го победят. Той е триумфирал над тях!