— Но ти каза, че отровата причинява страшни болки?
— Така е. Но той навярно не ги е почувствал. Изглежда така, като че съзерцава някакво чудо.
— Светлината… — Тя почувства, че горчилката в душата й започна да се топи. — Светлината, съвсем я бях забравила.
— Никога повече не я забравяй! — Джон помълча малко, преди да добави: — Дори ако се налага тази маска да ти напомня за светлината.
Маргарет погледна маската и поклати бавно глава.
— За да си спомням за Йън, не се нуждая от намесата на Абдар. — Тя взе маската и я хвърли в котела. В очите й блестяха сълзи. — О, Джон! Направи нещо красиво от този метал! Нещо толкова красиво, че да разтърси небесата дори и да влива светлина в сърцето на всеки, който го погледне!
— Твърде голямо изискване! — Той й се усмихна. — Голям късмет имаш, че възлагаш това на художник, който може да поеме такова предизвикателство. — Той взе капака и похлупи котела. — Ще поддържаме огъня цяла нощ, топенето иска висока температура. — Той седна на земята. — А твоето задължение като чирак за по-грубата работа е да събереш достатъчно дърва.
— Докато ти седиш и само даваш нареждания?
— Точно така.
— Не се учудвам ни най-малко. Съвсем типично за тебе. Източен мързел.
— Точно така.
Те цяла нощ поддържаха огъня. Седнали един до друг, повечето време потънали в мълчание. Небето вече светлееше, когато Маргарет каза уморено:
— Трябва да ти призная нещо.
— Предполагах.
— Въпреки че Йън е мъртъв, аз никога няма… — Тя преглътна мъчително. — Не съм в състояние… да изпитвам към тебе същите чувства както преди.
— Зная.
— Всичко се промени.
— Всичко непрекъснато се променя. Годишните сезони се сменят, деца се раждат, хора умират… — Той кимна с глава към котела пред тях. — Ето, и маските вече ги няма, още една промяна.
— Исках да кажа, че аз…
— Шшт! — той я погледна в очите. — Зная какво искаш да ми кажеш. Винаги всичко зная! — Той поразрови огъня. — Ще ни трябват още дърва, помощнико!
Рюъл още държеше Джейн в прегръдките си, когато розовите отблясъци на изгрева трепереха по мозайката на терасата и оцветяваха огледално гладката повърхност на причудливите геометрични чаши на водоскока.
— Искам да те направя щастлива — каза тихо той. — Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш как започнахме…
— Не, не бива да го правиш! — Джейн го погледна. — Не бих искала да забравя дори една-единствена минута! Хубавото и лошото са се преплели така, че не бих искала пазейки едното, да загубя другото. Не искам да забравя нито една секунда от нашия живот.
— Радвам се, че виждаш само доброто. Но сега вече всичко ще бъде още по-хубаво. — Той я целуна леко, хвана я през кръста и я поведе към балюстрадата, откъдето се разкриваше гледката към каньона. — От мене ще излезе такъв безупречен съпруг, че дори една Маргарет би била доволна.
Изгряващото слънце потопи планината в разкош от багри.
Красота. Възвишеност. Раят.
Но Рюъл не забелязваше гледката. Мислено той вече се беше пренесъл някъде далече. След кратко мълчание се обърна и попита:
— Какво би казала, ако отидем в Йоханесбург?
Тя го погледна смаяна:
— Йоханесбург?
— Не за дълго. Просто си помислих, че…
— Но защо искаш да отидеш в Йоханесбург?
— Знаеш ли… северно от Йоханесбург са открили големи златни залежи.
Тя продължаваше да го гледа недоумяваща:
— Нали тук ни чака цяла златна планина?! Нали трябва да я разработиш?
Той направи гримаса.
— Права си, разбира се. Животът в тези лагери на златотърсачите е страшно тежък, сигурно няма да ти хареса. И не ми трябва повече злато. Говоря глупости.
Глупаво или не, но това беше истинският Рюъл Макларън, той не можеше да изневери на себе си. Джейн веднага разбра това.
Може би Цинидар бе станал негова родина, но той не можеше да смири приключенския му дух. След живота, прекаран в непрекъсната битка със света, той никога не би се задоволил с бездействие, прекарано в лукс и великолепие.
Също както и тя не би могла да си намери място в такъв живот.
Почувства, че тази мисъл я оживява. Облекчението, което изпита, бе толкова огромно, че чак й се зави свят. Беше склонила да живее тук, защото искаше Рюъл да е щастлив, но това надали щеше да е достатъчно… Раят може да е чудесно място, стига само да се връщаш понякога там. Но далеч навън съществуваше цял свят, който очакваше да бъде завладян и изграден.
— Мислиш ли, че и там ще имат нужда от железница за транспортиране на злато от мините?
— Не бих се учудил, ако е така — каза той дяволито.
— Ами добре, значи наистина трябва да идем в Йоханесбург! — В очите й блесна щастлива искрица. — В края на краищата, след сто години златото в твоята мина може да се изчерпи и току-виж правнуците ни да останат без препитание!