Йън кимна.
— Добре, утре отивам при Намир. Но мисля, че ще е добре да му подхвърлим нещичко.
— Ще получи толкова, колкото поиска. Знае ли човек? Възможно е Цинидар да ми струва по-малко, отколкото предполагах. Джон Картаук ми разказа доста интересни неща за характера на махараджата.
— Радвам се заради тебе — каза Йън и погледна доволно брат си.
— Охо! Не съм и помислил, че изгледите за успех пред махараджата могат да те изпълнят със задоволство. Знаеш, че ако успея да го убедя да ми продаде Цинидар, за мене вече няма връщане в Гленкларън.
— Щом Цинидар е най-доброто за тебе, ще е най-доброто и за мене — усмихна се Йън добродушно. — Постепенно у мен се събужда подозрение, че в Цинидар те чакат не само пари, но и още нещо. Не съм съвсем сигурен, че гониш само златото. На тебе ти трябва да пуснеш корени, нужен ти е дом, който да ти е мил така, както ми е мил на мене Гленкларън. Да, Рюъл, точно такова нещо съм ти желал цял живот.
Боже, господи! Като че нещо кораво и тежко се разкърти бавно в него. Идваше му да протегне ръце към Йън, да го докосне, да го потупа с обич по рамото, както правеше като момче. Всичко се бе променило! Всичко бе тръгнало да се променя, откакто бяха в Казанпур…
Или се променя самият той, Рюъл, а не светът около него?
— Още четири дни и двете отсечки ще се срещнат! — каза Патрик.
— Това вече е краят! Ще въздъхна с облекчение, когато най-после ще мога да обърна гръб на всичко. Тая последна седмица ме съсипа!
— Утре мога да дойда и аз да ти помагам — предложи Джейн.
— Къде си тръгнала? По-добре си стой в къщи, остави аз да се разправям. — Той стана и се протегна. — А сега направо в леглото! Бях забравил колко те уморяват тия релси!
— Но аз наистина искам да ти помогна, Патрик! — настоя Джейн. — Нали помниш как започнахме в Сализбъри на времето, винаги работехме заедно.
— Ти свърши твоята част от работата. Нека сега и аз да направя своето.
Джейн остана разочарована, обаче не настоя повече. Откакто се бе заел с работата, Патрик пиеше не повече от четвъртинка на ден. Ако това ограничаване се дължеше на чувството му за отговорност, би било глупаво от нейна страна да му се бърка.
— Ако промениш нещо мнението си… — Тя млъкна и добави сякаш между другото: — Ако не искаш да ти помагам на строежа, то сигурно няма да имаш нищо против аз да поема пробното пътуване до Наринт.
— Защо да имам нещо против? — каза Патрик уморено. — След тая седмица ще се радвам да си остана в къщи и да поизтегна старите си кокали. А на следващия ден ще трябва да придружа до Наринт махараджата и надутите му придворни. Представяш ли си как ще кудкудяка за всяка дреболия.
Джейн въздъхна с облекчение, въпреки че не бе очаквала друг отговор.
— Значи решено. Ще помоля Робинсън да поеме ролята на машинист, а аз ще съм му огняр.
— Щом искаш. — Патрик се запъти към спалнята си. — Впрочем, гледам, че нашият приятел Макларън нещо не се мярка откакто започнаха дъждовете. Изглежда аз съм единственият, дето се трепе въпреки това гадно време.
— Така ли? Кога се видяхте за последен път? — попита Джейн с престорено безразличие.
— О, идва почти всеки ден, колкото да пие едно кафе и да разменим няколко думи…
Тя не знаеше, че след онзи следобед Рюъл продължава да ходи на обекта. За миг изпита едва ли не благодарност към него, но си каза, че той наобикаля Патрик не заради нея, а защото е заинтересуван от бързото приключване на линията. Нали чака час по-скоро да изведе Картаук от Казанпур…
Рюъл Макларън. С неговия пронизителен, предизвикателен поглед…
— Ти цялата пламтиш — каза Патрик. — Да не се разболяваш?
„Сигурно страшно личи колко съм объркана, след като може да го види дори Патрик, дето никога нищо не забелязва.“
— Не, но много тежко понасям жегата. Като че ли откакто заваля, стана още по-горещо. — Тя скочи от стола и пожела на Патрик лека нощ.
„Ще се справя с тази лудост! — помисли си Джейн. — Не съм животно!“
Просто не бива да обръща внимание. С времето треската ще премине, ще я остави…
Господи! Трябва да я остави!
Рюъл грижливо подреди подаръка в една голяма кутия, опакова я в яркочервено кадифе и я завърза с бяла панделка. Един час по-късно той предаде пакета на главния лакей в двореца, разбира се, съпроводен с приличен бакшиш, за да го получи махараджата час по-скоро.
След това не му оставаше нищо друго, освен да се върне в хотела и да изчака развитието на събитията.
Известието пристигна на следващата сутрин — покана от двореца, веднага да се яви на аудиенция при Негово величество махараджата Дулай Савистар.