Само час по-късно Рюъл бе въведен в приемната. Махараджата седеше на килима, коленичил пред новата играчка. Дребничкият закръглен домакин бе облечен в кител от яркочервен брокат и бели панталони. Нямаше и най-малка прилика между него и сина му. Бухналите му мустаци и гладката тъмна коса бяха започнали да сивеят. Нямаше и помен от равнодушието и безразличието на Абдар. Махараджата бе странно оживен и възбуден.
— Значи вие сте този Рюъл Макларън? — И без да дочака отговор, продължи глезено: — Страшно съм разгневен! Не работи! Нещо не е наред!
Голямата почти четири стъпки дъска, към която той отправи гневен поглед, представляваше джунгла — всяка фигурка в нея — дърво, храст, цвят или животно, бе изпълнена толкова изкусно, като че беше истинска. В центъра се виждаше дребна фигурка — махараджа в златни дрехи, с обсипан със скъпоценни камъни тюрбан. Йън бе казал на Рюъл, че Намир е работил цяла година по тази игра, а сега е подменил само няколко фигури, за да я нагоди според желанието на Рюъл.
— Ето, виждате ли? — Махараджата натисна лостчето на механизма.
Един лъв скочи върху бялата фигурка, за малко не я улучи, но при падането си задейства друг механизъм — фигурата на махараджата подскочи високо във въздуха и изчезна в короната на едно от дърветата. Оттам се задейства друг механизъм, от дървото скочи също такава бяла фигурка. Сега миниатюрният махараджа попадна точно срещу зиналата паст на една огромна змия. Но и втората фигурка скочи надалеч и се скри в следващото дърво. Тази поредица от опасности и сполучливи бягства продължи по дължината на цялата дъска. Малкият махараджа попадаше на различни животни, които го нападаха, но най-после достигна до една скала, вече на самия край на дъската. Последният механизъм изхвърли махараджата във въздуха и го остави да виси над бездната…
— Нали ви казах? Остава да виси като презрял нар… — оплака се махараджата. — Цял свят знае, че един махараджа трябва винаги да триумфира над съдбата. Това тук на нищо не прилича!
— О, така е, само защото не притежавате другата половина.
— Каква друга половина?
Рюъл посочи два почти незабележими прореза на страничната рамка:
— Има още една половина, която се присъединява ето тук. Принцът остава невредим при падането от скалата, пада пред един страшен тигър и скача отново на едно дърво, а оттам вече попада на гърба на един великолепен бял слон, в пълна безопасност, както подобава.
Очите на владетеля блеснаха:
— На слон?
— На бял слон. Нима има друго животно, достойно да носи един махараджа?
— Точно това казах и аз на моите съветници. Ала досега не успяха да отгледат бял слон. Измислят си какви ли не извинения… — Той нацупи устни капризно, като отново погледна увисналата над скалата фигурка. — Непременно трябва да имам и втората част на играта. Що за човек сте вие, да ми направите половин подарък?!
— Е, да, но бих казал един нетрадиционен, достоен за Ваше величество подарък. Щом го открих в магазинчето, веднага си помислих, че е дар, достоен за човек с фантазия и интелигентност.
— Ще ми трябва обаче и втората част.
— Продължавам да я търся. Изглежда съм я изпуснал.
Махараджата спря тежкия си, пълен с подозрителност поглед върху Рюъл.
— И какво… би ви подтикнало, за да търсите по-усърдно? — Махараджата изпъшка. — Предполагам, че очаквате някакъв дар в замяна? Всички искат нещо от мене. И така: какво трябва да ви дам?
— Да ми продадете, не да ми дадете. В Индийския океан вие притежавате малък остров на име Цинидар, него бих искал да купя. Предлагам ви за него четири хиляди лири.
— Цинидар? — изви вежди махараджата. — Не мога да си спомня… — Той направи нетърпеливо движение с малката си ръчичка. — Няма да е много важен, след като не мога да си го спомня. Ще говоря със съветниците си дали вашата цена е приемлива. А вие ще продължите да търсите междувременно втората половина от играта.
— Най-старателно, Ваше величество. Мога ли да ви докладвам утре какво съм успял да направя?
— Да, да… — Махараджата бе погълнат отново от играта. Внимателно натисна копчето. Лъвът вече направи своя опасен скок… — Да. Добре. До утре.
Слава тебе, господи! С ликуващо сърце Рюъл се спусна по стъпалата на голямото дворцово стълбище. Това бе само първата крачка, но каква крачка! Тя обещаваше успех! Ето, дори и дъждът си бе дал отдих. Мрачното небе скоро ще отговори пак своите шлюзове, но това временно спиране на дъжда беше щастливо предзнаменование.
— Към хотела ли, сахиб? — попита собственикът на рикшата.