— Какво си преживял, та мразиш толкова змиите?
— Всеки от нас се страхува от нещо. — Вдигна мушамата си от земята и я нахлузи през главата. Като видя, че тя продължава да го наблюдава, той само сви рамене: — Мисля, че ти дължа едно обяснение… — Той помълча малко, преди да признае: — Хапан съм.
Очите й се разшириха от ужас:
— От кобра?
— Не, не. Беше преди години, в Гленкларън. Пепелянка. Бях решил да прекарам нощта из хълмовете… — Говореше бързо, отсечено, като че искаше час по-скоро да приключи с този разказ. — Нали ти разказах за моето лисиче. Винаги го взимах със себе си при тези… излети. Човек е понякога страшно самотен навън в нощта. Една нощ се събудих от някакво убождане в левия крак. Беше се свила под одеялото ми пепелянка. Убих я с един камък… — Устните му се изпънаха. А малко по-надалече видях лисичето, мъртво. Проклетото влечуго го бе ухапало, преди да се промъкне под одеялото ми.
— О, не! — изохка Джейн без глас.
— Съблякох ризата си и откъснах една ивица, за да превържа крака си. И тръгнах да търся помощ. — Той пак сви рамене. — Нямах късмет. Точно онази вечер майка ми бе отишла до селото. Йън ме намерил чак на сутринта, в безсъзнание. Той довел помощ.
Джейн го гледаше безмълвна. Изражението му се бе променило. Лицето му стана някак зло и затворено.
— Сега разбирам защо ми хареса това че Картаук е изобразил Абдар като змия. В моите очи няма по-голямо унижение за един човек… — Той се готвеше да тръгне към рикшата, която го очакваше. — Трябва да се върна в хотела. Не се страхувай, няма да те отегчавам повече със спомените си.
— Не съм се отегчила — каза Джейн бавно. — Но мисля, че това, което ми разказа, е много тъжно.
— Така ли? И защо? — Рюъл щракна с пръсти. — Ах, да, лисичето! Сърцето ти се облива с кръв заради участта на моето приятелче.
— Не е това.
Тя не можеше да знае, че през онази нощ сърцето му наистина се бе обливало в кръв от мъка, макар че никога не би признал тази си слабост.
— Защо дойде в конюшнята? — попита тя.
На лицето му трепна някакво загадъчно изражение:
— Ами просто реших да намина…
Отговорът му я изненада. Отношенията между нея и Рюъл не бяха такива, че да си правят подобни непринудени посещения.
— Как мина аудиенцията при махараджата?
— Добре. — Лицето му се проясни и той се усмихна широко. — Дори много добре.
— Ще получиш ли своя Цинидар?
Той кимна.
— Скоро. — Рюъл погледна към Сам. — Би трябвало да държиш това куче в къщи, независимо какво казва Патрик. Подът на конюшнята е целият на дупки, пак ще му налети някоя змия.
Той свали почтително шапка и се отдалечи. Почти беше стигнал до рикшата, когато тя изтича към него:
— Рюъл! Колко голям беше, когато те ухапа змията?
— Нямам представа… — Той й хвърли поглед през рамо. — Някъде на девет трябва да е било.
Джейн остана загледана след рикшата, която се отдалечаваше, дрънкайки със звънчетата си.
„Човек понякога е страшно самотен навън в нощта.“
Деветгодишен. Тя бе помислила, че злополуката със змията е станала много по-късно. Какво търси едно деветгодишно дете само нощем всред хълмовете? И защо са го намерили чак на другия ден, след като все пак е успяло да се добре до замъка? Надали някога щеше да научи отговора на тези въпроси.
— Е, носите ли я? — попита махараджата лакомо, когато Рюъл влезе в залата за аудиенции.
— Не, но съм на път да я намеря. — Рюъл нарочно направи малка пауза. — За съжаление цялата тази работа с покупката ме ангажира толкова много, че просто ми изхвръкна от ума.
Махараджата го изгледа мрачно:
— За какво е цялата тази долнопробна игра? Зная, че ще ми я дадете, когато пожелаете.
Рюъл се задоволи само с една усмивка.
— Добре, от мене да мине! Ще получите острова, но не за четири хиляди лири. Висшият съвет смята, че струвал най-малко десет хиляди повече.
Рюъл не допусна да проличи напрежението му.
— Не съм богат човек. Мога да си позволя най-много още пет хиляди.
— Така да бъде! — Махараджата се усмихна хитро. — Ще подпишем документите, след като вие ми…
Рюъл го прекъсна не особено вежливо:
— Брат ми и полковник Пикеринг чакат навън в приемната с всички необходими документи. Можем да подпишем договора веднага… за да не се раздвоява вниманието ми и да мога да се посветя изцяло на търсенето на играта.
— Да, да! Да приключим с тази работа! — прие старият махараджа нетърпеливо. — Нека да влязат двамата!
Четиридесет и пет минути по-късно Рюъл пъхна договора в джоба си и предаде едно копие на полковник Пикеринг, който пък трябваше да го представи пред висшия съвет заедно със съответния чек.