Рюъл я последва.
— По-добре ще е аз да взема Картаук. Ако Абдар е разбрал, че съм успял да купя Цинидар, ще е наясно, че единственият човек, който все още може да го заведе до Картаук, оставаш ти. Ще те следи най-зорко.
— Но ти не знаеш пътя.
— Напротив. — Смаяното й лице го накара да се разсмее. — Последните три пъти аз трябваше да бъда водач. Ориентирам се отлично, този измислен лабиринт от пътища е нищо в сравнение с лондонските канали. Казвал ли съм ти, че работех като ловец на плъхове?
Тя стисна устни.
— Ето, пак се подиграваш с мене!
Усмивката му угасна.
— Никога не бих ти се подигравал, Джейн! Ти притежаваш твърде много сила и достойнство, за да може някой да ти се подиграва.
За първи път през този ден тя го погледна истински и онова, което видя, я изненада: студенината в изражението му, която толкова я притесняваше, сега бе изчезнала. Не, може би не напълно, но сега имаше някаква топлота, като че ли я гледаха очите на Йън. Сигурно пак се лъже! Та той изобщо не прилича на брат си.
— Думи, само хубави думи.
— Верни думи. — Той отклони поглед. — Искам да ти кажа нещо друго. — Последва твърде продължителна пауза, преди дой да изстреля: — Аз… съжалявам!
— Какво? — попита тя объркана.
— Чу какво казах. Не искай от мене да го повтарям. — Той крачеше до нея, без да я поглежда. — Няма да те залъгвам с обещания, че никога няма да го повторя. Исках те, исках и Цинидар…
— Но за какво се извиняваш? Каква е тази промяна?
— И ти ли? Какво са се захванали всички да настояват, че съм се променил. Просто исках само да…
— Но защо? — повтори тя.
Той се позамисли, преди да отговори:
— Предполагам, че защото съм щастлив… Не мога да си спомня да съм бил някога щастлив. Бивал съм удовлетворен, бивал съм доволен, но щастлив — никога. Странно чувство.
— Щастлив си, защото получи своя Цинидар?
— Нещо повече от Цинидар. То е като да…
— Като какво? — впери очи в него Джейн.
— Един нов живот, един шанс… — Той се засмя. — Като че слизаш на последната гара от влака и знаеш, че си пристигнал. Сега по-ясно ли го казах?
— Да… — Точно така се бе чувствала тя преди години, когато напусна Френчи. Внезапно почувства Рюъл като сродна душа.
— Да, ето това исках непременно да ти кажа… — И той продължи да крачи мълчаливо до нея през целия останал път.
Глава осма
Стресна я силно блъскане по вратата. Кой може да е? Посред нощ…
Някой заудря по вратата, още по-силно.
Джейн наметна бързо робата върху бялата си нощница, изтича и отвори.
Пред нея стоеше Рюъл.
— Какво има? Какво дириш тук? — прошепна изумена тя. Уплашеният поглед, който хвърли през рамото му към коридора я увери, че Патрик явно не е чул хлопането. — Какво има? Защо не си в хотела?
— Трябваше непременно да говоря с тебе. Размислих. Целия следобед съм мислил. — Той млъкна и след това изведнъж изстреля: — Това е. Все трябва да го кажа някак! Искам… да се оженя за тебе.
— Мо-оля? — Не можеше да повярва на ушите си.
— Не казвам веднага. Ще са нужни няколко години, за да мога да ти предложа нещо повече от това да гледаш как се изтрепвам от работа. Но когато заработи мината, пари ще дойдат. — Рюъл се намръщи. — Един господ знае кога ще е. Може да се наложи да чакаме като Маргарет и Йън.
Джейн поклати глава като замаяна:
— Нищо не разбирам!
— Йън ми каза, че ми трябва дом. Той каза, че имам нужда от… — Той сви рамене. — Може и да е прав. Дом. Но има ли дом без жена?
— И затова ли ме искаш?
— Не е точно така. Аз… аз имам… Аз изпитвам към тебе…
— Желание?
— Не, друго е.
— Чувство за вина?
— Не! — И той изведнъж избухна: — Какво само питаш? Не искам да ме напуснеш! Искам да се грижа за тебе! Искам… Сам вече не зная какво искам. — Той заговори бързо, с несвой глас: — Ще се погрижа да имаш всичко, каквото пожелаеш. От тебе нищо не искам, нищо друго, освен да делиш с мене леглото и когато му дойде времето, да ме дариш с детенце… Какво неразумно има тук?
— Няма нищо неразумно. — Джейн беше абсолютно объркана. Би могла да очаква всичко друго, само това не! Никога не би могла да си представи, че ще се случи такова нещо. Брак. С Рюъл. По-скоро би могла да си представи брак с някакъв демон…
— Какво ще кажеш?
Тя пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Не, благодаря.
— Защо не? — Той не изчака отговор и продължи припряно: — Зная, че започнахме не както трябва, но това може да се поправи. Уважавам те, ти ме уважаваш, нищо че не ме харесваш чак толкова.