— Не е до харесването. Но аз не мога да ти вярвам.
— Ще се научиш. Никога не съм изоставил приятел, ще видиш.
— Железницата…
— Ще се погрижа и за Патрик.
— Патрик няма нужда от това — пресече го тя гневно. — А дори и да беше така… Не, животът, който ти ми предлагаш, не е за мене. Нима не си го разбрал? Аз не съм жената, която ти трябва за съпруга. А и ти не си това, което аз бих искала.
Нещо стана с лицето му. Джейн би могла да се закълне, че нищо не е в състояние да засегне Рюъл Макларън. Но сега този нов, непознат Рюъл пред нея изглеждаше раним и наскърбен. Или греши? Защото сега отново се появи заядливата му усмивка.
— Възразявам! Има все пак някои части от моята личност, които ти винаги си харесвала.
Тя настръхна.
— Тук вече се лъжеш.
— Не се лъжа. Да не си мислиш, че и при мен не е същото? То е непрекъснато помежду ни. Разбери…
Изведнъж цялата му обърканост се изпари сякаш с един замах. Джейн почувства властното му присъствие. Осъзна, че той цели да предизвика точно това. В един миг се превърна отново в сластния изкусител от онези дни, преди отиването им в салон — вагона. Излъчваше такава неудържима сила, такова привличане, че Джейн сякаш можеше да докосне тази сила.
— Ще се увериш колко ме бива в това, да осигуря на една дама онова, което пожелае… — Той се обърна и тръгна към вратата. — Налага се да тръгна. Трябва да си оградя участъка преди пътищата ни да се разделят, но искам да ти напомня за себе си… и за онова, което ще ни липсва и на двамата. Чакай ме утре за вечеря!
— Но аз не бих искала ти…
— Разчитай, че ще дойда. — Той се обърна към нея и погледът му се плъзна по извехтялата й роба. — По нощница не съм те виждал досега! — Рюъл се намръщи. — Ако това нещо тук изобщо може да се нарече нощница. Някой ден ще те облека аз в нещо ефирно, в едно истински съблазнително неглиже.
С тези думи той се завъртя на токовете си и бързо напусна къщата, но успя все пак да чуе как една врата се затръшна силно след него.
— Отивай си, Рюъл! — каза тя, преди още той да успее да отвори цялата врата. — Казах ти да не идваш. Не те искам тука!
Рюъл не трепна. Само вдигна вежди:
— Какво? Не си ли сготвила още?
След това смъкна мокрия си от дъжда плащ и го пусна направо на пода.
Не го беше виждала досега така облечен — в тъмнокафяв костюм, с колосана бяла риза и черна вратовръзка. Светлината от фенера до вратата се отразяваше в излъсканите му обувки, изсветлелите кичури в косата му просто блестяха. Тази елегантност бе съвсем неочаквана за Джейн. Обзе я ужас като осъзна как е облечена самата тя.
„Няма причина да се държа, като че се отбранявам!“ — опита да се поокуражи тя.
— Върви си, моля те!
— Щом не искаш да ме нахраниш, тогава идвам просто да разменя някоя дума с Патрик. Той в къщи ли е?
— Легна си вече.
— Какво? Вече? Няма осем и половина.
— Уморен е. Невъзможно е сега да говориш с него.
— Но трябва. Искам да го помоля за ръката на дъщеря му. — Рюъл щракна с пръсти. — Това сигурно малко ще го притесни. Нали не иска да знае, че има дъщеря.
— Не говориш сериозно, предполагам.
— Обаче е точно така. Откакто поех по пътеките на добродетелта, искам да спазвам традициите. Не ми се вярва да е заспал. Ще ида просто при него и ще му…
— Не! — Дъхът й излезе на пресекулки. — Та това е чиста глупост и няма да позволя да говориш с Патрик.
Най-неочаквано той отстъпи.
— Добре тогава. Съгласен съм…
Джейн би предпочела хиляди пъти той да затръшне вратата след себе си.
— … ако направиш с мене една малка разходка.
— Разходка?
— У дома, в Гленкларън годениците излизат вечер да се разхождат. Със съответния придружител, естествено.
— Нямам никакво желание да се разхождам с тебе.
— Тогава съм принуден да вляза и да поговоря с Патрик. Надявам се, че ще ни даде благословията си. Както ти съвсем правилно забеляза, той има слабост към мене.
Явно бе, че той няма да се откаже от намерението си.
— Вали — каза Джейн уморено.
— Ами добре тогава, на мене ми е достатъчно да поседя с теб на верандата.
Джейн му хвърли яден поглед. Безобидната усмивчица на Рюъл не можеше да я заблуди. Под тази усмивка се криеше непоколебима решителност.
— Добре, десет минути — каза тя и се отмести, за да му направи път.
— Отлично! — Рюъл тръгна след нея през салона към вратата, водеща към верандата.
— Виждаш ли колко съм послушен? Изпълнявам всяко твое желание и подтичвам след тебе като предания Сам.
— Сам не подтичва след мене. — Тя седна на отрупаната с възглавници плетена пейка. — Дори Сам проявява повече разум.