— Да не би тази забележка да е насочена към мене? — Рюъл седна до нея. — Но аз съвсем нямам щастието на Сам. Такъв грешник като мене може да се държи само с полагащото се смирение.
— Ти това?!
Той се ухили:
— Признавам, че и на мене тази роля ми е твърде чужда, но се опитвам да се приспособя. Дай ми ръката си.
— Защо?
— Искам да държа ръката ти. Йън и Маргарет положително се държат за ръце. Така се полага, когато ухажваш някого.
— При нас не може да става дума за ухажване.
— Напротив, може. — Той взе ръката й и преплете пръсти с нейните. — Чакай, не се дърпай! Та това е само ръката ти! — Тонът му беше успокоителен. — Само ще поседим така, ще поразговаряме и ще слушаме дъжда.
Всяко нейно мускулче бе напрегнато, полагаше усилие, за да остане седнала неподвижно до него. Пронизваше я едно-единствено усещане: как се допират ръцете им, раменете им…
— Изглежда отлично знаеш как се ухажват жените в Гленкларън — каза тя подигравателно.
— Зная го само от онова, което са ми разказвали. Бях твърде необуздан хлапак, не ми стигаше търпение за задявки и ухажвания.
А сигурно не му е било необходимо. С този негов чар… Достатъчно е било само да нададе зов и всяка жена би се покорила като омагьосана…
— Далеч ли е Гленкларън от…
— Не желая да говорим за Гленкларън. Той е само едно тъпо, потискащо място. — Въпреки думите му той продължи да я гледа ласкаво. — Изобщо не бе подходящ за мене. А и на теб не би ти подхождал. Като се оженим, ще живеем на Цинидар.
Замаяна, Джейн напразно търсеше някаква друга, не толкова лична тема за разговор.
— Как го намери този твой Цинидар?
— Плавах на един кораб от Австралия за Африка и слязохме там, за да набавим храна и прясна вода. Корабът отплава, а аз си останах на острова.
— Защо?
Рюъл вдигна рамене.
— Хареса ми. Имах чувството… — Той се опита да намери подходящата дума. — Стори ми се, че някой ме извика.
— Красиво ли е там?
— Така мисля. — Рюъл помълча, загледан вътре в себе си. — Да, Цинидар е красив.
— Ала не това е причината да искаш да го купиш?
— Щом го зърнах, веднага усетих, че ми принадлежи. Просто го знаех. — Той обърна ръката й и погали с върха на показалеца си дланта й. — И тъй като този остров ми бе просто обещан от небето, не виждах защо съдбата да не се е погрижила да го обзаведе с онова, което обичам повече от всичко.
— Злато — засмя се тя тихо.
Той кимна.
— Тръгнах да огледам. Покрай самата стена на каньона вървеше пътечка, затрупана на места с каменни блокове. Прекатерих се през тях. На дъното на тази огромна пукнатина ми трябваха цели три седмици, за да си проправя път през джунглата и да се добера до върха. Имаше моменти, в които ми се струваше, че никога няма да успея. Но когато стигнах… — Безкраен възторг пръсна сияние върху лицето му. — Цели жили самородно злато! Богати, тлъсти жили! Дори потоците жълтееха от злато, само се наведи и си вземи някой къс, голям като гъше яйце.
— И ти взе ли си?
Рюъл поклати глава.
— Само ако кажех някому за находището, новината би се разнесла като степен пожар. Преди това трябваше да си осигуря Цинидар по закон и ред. Затова се върнах, окъсан, умиращ от глад, без пукнат грош в джобовете си и обявих всред хората на пристанището, че не съм успял да изляза от каньона. С първия попаднал ми кораб напуснах острова и опитах щастието си в златоносните полета на Джейленбург. Трябваха ми цели три години, разработих два запазени участъка, но накрая събрах достатъчно и можех вече да купя Цинидар от махараджата.
„Три години убийствен труд и лишения… И всичко това заради Цинидар!“ — помисли си Джейн.
— И сега се връщаш там?
— Да. Ще те извикам да ме последваш щом… — Той не продължи, стреснат от изражението на лицето й. — Това ще стане, Джейн! — Той отмести един от кичурите, паднали на слепоочието й. — Не съм те виждал досега с разпусната коса. Иска ми се да видя как се разсипва по раменете ти. Тогава… в салон — вагона ужасно ми се искаше да разплета плитката ти, но бях толкова възбуден, че не можех да се контролирам…
Тя усети жарката вълна на кръвта в бузите си, по врата, по гърдите си.
— Но сега мога — каза Рюъл тихо. Показалецът му продължаваше да гали дланта й, посипваше я сякаш с тръпчици, които плъзнаха по цялата й ръка. — Искам да правя всичко, което ти искаш. Патрик спи и няма да ни смущава. Искам да заключа вратата и…
— Не бива — прошепна едва чуто тя.
Милостива богородице! Чувстваше гърдите си толкова набъбнали, та чак опъваха ризата й и заплашваха да спукат плата. Можеше да се надява само на това, че той не го е забелязал. Но много по-вероятно бе да е разбрал… Той изглежда винаги точно знаеше как може да извика у нея определена реакция.