— Помниш ли картините на махараджата? Има толкова много пътища към блаженството! Искам да ги извървя с тебе… всичките.
Тя се задъхваше и трепереше също както тогава, във вагона на махараджата. С ужас осъзна, че би искала да се хвърли на пода, да коленичи също както онази жена от картината, да му се подчинява сляпо, да прави всичко, което той пожелае.
Долавяше леката миризма на сапун, която лъхаше от него, долавяше ромона на дъжда в сламения покрив на бунгалото.
Така ромолеше дъждът по покрива на вагона…
— Но днес е по-различно — каза той, като че бе прочел мислите й. — Не се опитвам да те прелъстя.
— Така ли?
— В началото беше така, но сега… сега съм готов да ти докажа, че мога да бъда смирен и търпелив.
Би трябвало да се отстрани от него, а седеше като вцепенена.
— Пусни ме — прошепна тя.
Той импулсивно я сграбчи още по-силно, но бавно отпусна ръката й.
— Виждаш ли колко съм послушен. А изобщо не исках да те пусна. — Рюъл стана и отиде към вратата. — Ще удържа на обещанието си. Десетте минути изтекоха. Тръгвам. — Вече в рамката на вратата той се спря и я погледна. — Нищо не е приключено. Никога няма да се отървеш от мене. Ще остана тук в Казанпур, докато вие с Патрик напуснете града.
— Ще бъде само губене на време. Няма да променя решението си. А и Цинидар? Какво ще стане с него?
— Чакал съм за Цинидар с години. Мога да почакам още малко. — Рюъл се усмихна. — Джейн Барнаби, ти си заслужаваш чакането.
Локомотивът вече плюеше пара, фенерите бяха запалени, когато Рюъл се качи в будката на машиниста.
— Къде е Картаук?
— В каньона Ланпур, в безопасност. — Той се засмя. — Направихме му един навес до стената на пропастта, но той не престана да проклина, защото дъждът се стича и здравата ще го намокри, докато изчака влака. Наложи се да му кажа, че в Шотландия мусони няма.
Джейн вдигна щита на благоразумието, за да се предпази от въздействието на неговата усмивка и на очите, с които я гледаше. След една почти безсънна нощ успя да убеди себе си, че е в състояние да остане равнодушна към неговата притегателна сила, а сега изведнъж отново я усети като истински удар.
Тя бързо отклони поглед.
— Йън пристигна преди четвърт час. Сега е във вагона на махараджата. Искаше да го поразгледа, докато се приготвим за тръгване.
— Да се надяваме, че Абдар не е научил за нашия план и няма да ни причака някъде по пътя — каза Рюъл.
Джейн само кимна.
— Време е да потегляме. — Извърнала лице към Рюъл, тя добави: — Можеш да поддържаш огъня. Аз ще следя за пътя… — Тя даде знак на Робинсън, който бе седнал на мястото на машиниста и локомотивът бавно потегли. — Патрик каза, че целият път до Наринт е свободен, вчера е инспектирал всичко, но може междувременно да е станало нещо…
Преди да стигнат до каньона Сикор се наложи два пъти да спират. Единия път, за да вдигнат от релсите едно паднало дърво, а втория път — за да прогонят един воден бивол, който най-спокойно преживяше, застанал на линията.
Малко преди да стигнат до Сикор, влакът забави ход. Но щом преминаха над придошлата буйна вода, Робинсън ускори и локомотивът се изтегли плавно от моста.
— Мостът над Ланпур е веднага след завоя — каза Джейн. — Гледай за Картаук.
— В този дъжд той по-лесно ще види светлините на влака, отколкото ние него. — Рюъл дойде при нея на прозореца. През гъстата завеса на дъжда само тук-там се мяркаха жълтите води на реката. Влакът навлезе в моста. — Да се надяваме, че Картаук бърза да се спаси от дъжда и ще се метне на влака, щом като намалим скоростта… Какво става?!
Джейн също чу и сърцето й се обърна.
— Робинсън! — извика остро тя.
— Зная — прошепна дрезгаво Робинсън и увеличи скоростта. — Вагоните са само три. Може би ще се измъкнем преди…
Локомотивът се наклони и спря, стържейки ужасно.
— Какво стана? — попита Рюъл.
— Един от задните вагони е дерайлирал — промълви Джейн, изтръпнала от ужас.
— Абдар! — Рюъл изруга.
Влакът се разтърси бавно, още веднъж, и пак… Сякаш някаква змия се извиваше в конвулсивен гърч.
— Всички навън! — изкрещя Робинсън, вкопчил се с всички сили в спирачката. — Локомотивът… дерайлирахме! Сега вече…
— По дяволите! — Рюъл сграбчи Джейн и скочи с нея навън. Болката от падането бе ужасна, но успяха да се претърколят малко по-надалеч.
Дървеният мост потрепери. Придошлите води бучеха като вятър.
Не е възможно! Не може да се случи такова нещо! Мили боже! Защо?!
— Робинсън! — изкрещя Джейн.