Робинсън се появи на вратата на кабината. В следващия миг той скочи и падна до Рюъл и Джейн.
— Бягайте! Тичайте и двамата! — Рюъл скочи на крака. — Опитайте се да се доберете до брега. Аз ще проверя… дали… — Думите замряха на устните му, като видя как последният вагон, салон — вагонът на махараджата се наклони и увисна над бездната. Заплашваше да полети надолу всеки миг… — Йън!
„Йън е вътре! — помисли трескаво Джейн. — Защо не изскача навън? Да е изминала най-много минута, откакто те скочиха от локомотива, макар че изглеждаше цяла вечност…“
— Бягайте от този проклет мост! — Рюъл хвана Джейн за рамото и я бутна към края на каньона, на сигурно място. Тежката врата на салон — вагона се отвори. Йън се опитваше да излезе навън. Челото му беше цялото в кръв, в очите му се четеше ужас.
— Рюъл!
— Скачай! Скачай, Йън! — Рюъл се затича по моста към вагона. Цялата конструкция на моста вибрираше, между траверсите зейваха пукнатини като ужасни черни дупки между някакви огромни зъби. Мостът се люлееше и огъваше така, че Джейн изтръпна. Вперила ужасени очи в последния вагон, тя видя как Рюъл бе коленичил на няколко метра от вратата, видя как Йън бе подметнат обратно към вътрешността, когато вагонът се плъзна от моста и увисна над пропастта. Държеше се само на връзката, която го съединяваше с другия вагон…
„Дано издържи! Господи! Нека издържи, мили боже! — молеше се Джейн. — Направи така, че Йън да излезе невредим!“
Съединителят издържа, но тежестта на вагона бе твърде голяма.
— Не-е!
Викът на Рюъл замря. Той се опита да се изправи, както бе коленичил, но можа само да види как двата вагона заедно с локомотива се изсипаха от моста и полетяха надолу.
— Йън!
Джейн знаеше, че никога, през целия си живот няма да забрави вика на Рюъл.
Салон — вагонът и вагонът за гостите на махараджата се удариха в скалистия бряг, дървените страници се разтрошиха, като че бяха от картон. Всичко се разпадна като частите на сглобяема играчка, а локомотивът се плъзна бавно и изчезна във водите като огромен крокодил.
— Господи!
Рюъл се втурна като обезумял покрай Джейн и Робинсън и започна да се спуска по хлъзгавия бряг към смазаните вагони.
— Недей! — Джейн дори не разбра, че е изкрещяла.
Рюъл ще загине! Не бива да умре! Тя не би могла да понесе той да умре! Не би могла…
Тя се втурна след него, но не бе направила и няколко мъчителни крачки по стръмното, когато Робинсън я догони, смъкна я на земята и се наведе над нея.
— Да слезем! Робинсън! — Тя се съпротивляваше с всички сили и удряше, ридаейки, с юмруци по гърдите му. — Не разбирате ли? Той ще загине! Двамата ще загинат. Трябва…
— Не можем да направим нищо, мис Барнаби.
— Да, той има право, Джейн! — До тях внезапно изникна Джон, вдигнал фенер в ръка. Мокрите кичури коса бяха полепнали по бледото му лице. — Послушай го!
Джейн затвори очи, сълзите бликнаха по бузите й. Йън бе мъртъв, а съвсем скоро и с Рюъл ще бъде свършено.
— Видя ли какво стана, Картаук? — прошепна тя.
— Да, за нищо на света не бих искал да видя отново такъв ужас!
— Отиде целият влак… Как можа да стане?!
— Какво?
— Ох, нищо…
Не, тя не бива да лежи тук… Господи! Тя не може да зареже всичко, след като Рюъл все още не се е отказал. Йън може и да не е мъртъв! Може да стане някакво чудо. Може Рюъл да направи чудо и да го спаси… Те трябва да са готови да помогнат ако се наложи. Рюъл не бива да умре. Той не бива…
Тя бързо се обърна към Джон Картаук:
— Въже! Има ли някакво въже всред нещата, които Рюъл ти остави?
Отломките от луксозния вагон бяха наполовина във водата. Рюъл пропълзя през единствения възможен път — дупката, зейнала над самата повърхност на жълтите тежки валма на водите.
От цялата мебелировка бе останал само куп разтрошени мебели, ламперия и подпори. От преобърнатата порцеланова печка излизаха огнени езичета и бързо поглъщаха малкото, което бе останало от вагона.
„Огънят не е страшен! — помисли си машинално Рюъл. — Проливният дъжд ще го изгаси…“
Той приседна за малко, оглеждайки трескаво съсипните.
Йън лежеше на пода. Тялото му бе някак усукано, погребано под провисналия покрив на вагона.
Рюъл пропълзя и започна трескаво да размества отломките, затиснали брат му. Работеше бързо и точно, като машина.
Вагонът се измести още по-дълбоко във водата. Във вътрешността му нахлу кална вода.
Той отмести с мъка дивана.
— Недей, остави ме!
Един поглед към лицето на Йън — Рюъл въздъхна с облекчение. Очите на брат му бяха отворени, лицето бе разкривено от болка… Но беше жив!
— Ще те оставя, глупости! — Рюъл превъртя дивана на една страна. Вагонът се плъзна още надолу, водата нахлу в ботушите му.