„Не му позволявай да умре докато се върна!“
Какво трябва да направи?! Йън изглеждаше така, като че ще си отиде всеки миг. А докато Рюъл доведе помощ, могат да минат часове… Одеялото, което бяха метнали върху ранения, вече беше подгизнало от дъжда, нямаше никаква възможност да намерят нещо сухо, нито да запалят огън.
Няма да успее! Сигурно няма да успее да запази Йън жив! Но поне все още имаше някаква възможност да спаси Картаук от Абдар.
Джейн бързо се извърна към Джон:
— Веднага тръгвай за Наринт!
— Няма да те оставя сама тук! — възпротиви се Картаук.
— Прави каквото ти казвам! — Тя млъкна, за да поомекоти малко тона. — Изгубих вече всичко. Не искам и тебе да дам на Абдар. Нека си мисли, че си бил във влака и си мъртъв. В Наринт ще си потърсиш квартира някъде на пристанището и веднага ще намериш начин да ми се обадиш…
Картаук навъси чело:
— Хич и не мисля…
— Престани да мислиш и прави каквото ти казвам! Тук за мене е много по-безопасно, отколкото за тебе. Ще са ти необходими няколко дни, за да стигнеш пеша до Наринт.
Картаук кимна безмълвно и се изправи.
— Пожелавам ти щастие! — прошепна Джейн.
След това бързо се извърна и отново впи очи в Йън. Щастие! Не можеше да повярва, че съществува някъде в света такава дума… Клетият Йън! Надали някога ще види отново своя Гленкларън и своята Маргарет.
Когато вдигна очи от умиращия Картаук бе изчезнал.
„Не му позволявай да умре!“
Не бе възможно да се бори. Но трябва да опита! Трябва да спаси поне едно нещо от това тежко злощастие! Трябва да спаси Йън… Заради Рюъл.
Джейн легна на влажната земя и се притисна силно до Йън, за да му даде малко от своята топлина.
Обви я безпросветен мрак.
— Не! — Искат да й го отнемат. Не разбират ли, че той ще умре, ако не го топли с тялото си? — Не! Не бива да го…
— Спокойно! Замълчи! Всичко е наред… — Гласът на Рюъл. — Само ще го преместим на носилката.
Джейн бавно дойде на себе си. Наоколо се чуваха гласове, мяркаха се светлини и хора. Тя с мъка се надигна и седна на земята. — Жив ли е?
— Едва. — Рюъл стана и й помогна да се изправи на крака. — Трябва да го махнем от тази влага. Патрик чака оттатък каньона с кола. Оттам вече ще е по-лесно. — Той се взря в нея изпитателно. — Ти си не по-малко бледа от Йън. Ще можеш ли да минеш по моста? На места липсват траверси, твърде рисковано ще е да те нося.
— Мога да вървя. — Тя се запрепъва след четиримата мъже, които носеха Йън. Не откъсваше очи от лицето му. — Моля ти се, боже, дано остане жив! Вината е моя!
— Не ставай смешна! — прекъсна я грубо Рюъл. — Тука няма вина! Отначало мислех, че Абдар има пръст в тази работа, но ако беше така, отдавна вече да се е появил на сцената. А има и още нещо: надали би му трябвало да прибягва до саботаж, да извади цял влак от релсите. Започвам да се убеждавам, че е чиста злополука.
Чак когато минаха моста, той я взе на ръце.
— Господи! Как трепериш! Като трепетлика. Не е чудно, че не можеш да мислиш трезво.
„Моя е вината…“
Когато се събуди в собствената си стая, Джейн видя Рюъл седнал на стол до леглото й. Беше се преоблякъл в сухи дрехи, но изглеждаше все така ужасно. Под очите му имаше черни кръгове, между носа и ъгълчетата на устата му се бяха врязали дълбоки бръчки.
— Йън? — прошепна тя.
— Все още не ни е напуснал. Страхувахме се да го пренасяме надалеч и Патрик предложи стаята си, доведе и лекар от форта. Сега доктор Кендрик е при Йън. Убеден съм, че ще стори всичко, което може.
— Положително.
— Искам да ти благодаря задето помогна на брат ми — каза Рюъл, запъвайки се. После изведнъж я погледна искрено изненадан. — На брат ми?! От детинските ни години не съм наричал Йън така! Все си мислех, че ако го държа на разстояние… — Рюъл затвори очи. — Аз… аз го… обичам, трябва да знаеш това.
— Да, виждах го винаги, когато бивахте двамата заедно.
— Виждала си го? Може би и той го е забелязал. Небето ми е свидетел, че правих всичко, за да не му го призная. Не исках да го обичам. Не исках да обичам, когото и да било, но някак си… Рюъл я погледна в очите. — Все още е в безсъзнание. Докторът казва, че нищо не може да се направи. Възможно е изобщо да не дойде в съзнание и да си изгасне така…
— Толкова съжалявам, Рюъл! — Възкликна Джейн, изпълнена със съчувствие.
Очите му светнаха гневно:
— Рано е да го оплакваме. Защото лекарят греши. Аз няма да позволя Йън да умре.
— Но след като нищо не може да се направи…
— Винаги може да се направи нещо! — Рюъл стана и тръгна към вратата. — И аз ще го направя.
Той затръшна силно вратата след себе си.