Господи, колко го обича! Прозря това, когато видя Рюъл да се спуска надолу по урвата. Да, но нали любовта трябва да е сладостна? А онова, което изпитва, е съвсем различно. Има само чувството за неизбежност, за невъзвратимост. Толкова много се бе старала да възпре това чувство, а то се разрастваше и задълбочаваше с всеки изминал ден, докато се видя принудена да му се покори…
По дяволите! Тя не желае да изпитва любов към Рюъл Макларън! Той е безскрупулен, циничен, мислещ само за собствената си изгода. Най-непоносимия човек, когото е срещала.
„Рюъл е един от героите на този свят…“
Така бе казал Йън, а Рюъл бе доказал, че са думи истинни. Може понякога да е безогледен, но се е проявявал и като сърдечен и всеотдаен човек, който не мисли за собствената си кожа… А що се отнася до цинизма, у човека, когото бе видяла преди няколко минути, нямаше и следа от цинизъм. Този човек страдаше, личеше колко е раним…
Всеки път, когато Рюъл изпитваше болка, някакво странно чувство на безпомощност обземаше Джейн, сякаш самата тя страда.
Сега тя лежеше и премисляше онова, което предстои да се направи, макар че все още бе като парализирана от ужас. Решително отметна завивката и провеси крака от леглото. Изпъшка и цялата се изви от това движение — болеше я всяко мускулче. Без да обръща внимание на болките бързо отиде до умивалника.
Само след десетина минути Джейн излезе от стаята си и тръгна, пристъпвайки с мъка, да търси Патрик. Намери го на верандата, на любимата му, отрупана с възглавници пейка, с обичайната чаша уиски в ръка. Господи, дано да е все още трезвен, та да могат да поговорят!
Патрик видя Джейн, но не помръдна.
— Защо си станала? Трябва ти почивка! — Говореше, вперил поглед в чашата си. — Марш обратно в леглото!
— Патрик, трябва да поговорим.
— Голяма беда е това, с брата на Рюъл Макларън. Не вярвам, че може да…
— Не биваше да се случи такова нещо!
— Нещастен случай. Тази проклета река… — Той отпи от чашата си.
— Нещастие. Случват се такива работи.
— Не точно такива.
Пръстите му стискаха чашата.
— Какви ги говориш, Джейн? Като че ли ми е малко на главата! Махараджата е бесен, защото му се счупи играчката. Заплашва, че няма да ми плати.
— Не ме е грижа за махараджата! — Джейн се опита да поуспокои тона си. — В дома ни умира човек. Един добър човек.
— Не е по моя вина! — побърза да се защити Патрик. — Кой би могъл да предположи, че течението ще подкопае така основите?
— Аз видях релсите, Патрик.
Той се взря още по-внимателно в чашата си.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Една от релсите се е прекършила, когато навлизахме в моста. Релсите… трябваше да бъдат от специална стомана, издръжлива на натоварване. Аз ходих да ги видя… От чугун. Знаеш колко носи чугунът. Релсите са били свръхнатоварени дори само от придошлите води. А като се прибави и тежестта на влака… — Тя млъкна отчаяно.
По бузите на Патрик се стичаха сълзи.
— Не съм искал да стане така! Мислех, че ще издържат. Отсечката е толкова къса! Какво можех да сторя?! Тия месингови дрънкулки по локомотива излязоха страшно скъпи. Никой не се съгласи да ми отпусне още кредит. Последното нещо, което можеше да ми мине през ума е, че може да загинат хора.
— О, Патрик! — прошепна тя отчаяно. Толкова се бе надявала тайно, че той ще намери някакво правдоподобно обяснение, че ще й каже, че греши…
— Направих страхотна грешка — каза той. — И ще си платя за нея. Аз съм разорен, Джейн! Никой повече няма да ми възложи никакъв проект, като се разчуе, че махараджата обвинява мене.
Джейн усети, че ще повърне.
— Не мога да изпитвам съжаление към тебе, Патрик.
Той закима бързо-бързо:
— Да, да, аз самият никога няма да си простя, ако този човек умре.
Джейн не знаеше дали би му простила даже и ако Йън остане жив.
— Няма да казваш! На никого няма да казваш за релсите, нали? На махараджата съм обяснил, че е злополука, предизвикана от силните вибрации, които са се насложили… Че такова нещо не може да се избегне, че всъщност е виновна реката… Което е и вярно отчасти — добави той бързо.
— На никого няма да кажа — каза глухо тя. — Главният виновник си ти, но и аз имам вина. Видя ми се странно, че ти реши да поемеш надзора на строителството след пристигането на последната доставка, но все си мислех… искаше ми се да вярвам, че ти… — Джейн просто нямаше сили да говори, чувството за вина я смазваше. Ако бе послушала вътрешния си глас тогава, сега Йън нямаше да лежи в съседната стая на косъм от смъртта. Един поглед върху релсите щеше да е достатъчен, за да разбере веднага каква опасност представляват…
— Добро момиче — каза Патрик с облекчение. — Но трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на клетия човек.