— Не бих искала да те виждам повече тук — прошепна тя.
— Какво?
— Не мога да понасям близостта ти. — Звучеше жестоко, тя знаеше, че е така, но не можеше да се трогне. Чувстваше се изпразнена от съдържание. — Прибери си багажа и върви в офицерския клуб.
Лицето на Патрик стана на тъмночервени петна. В погледа му се четеше недоумение.
— Но аз… — Погледът й го лиши от всякакви илюзии. — Е, щом си сигурна, че искаш това.
— Да, точно това искам! — Тя се обърна и го остави сам.
Мракът се разсея и от него изплува едно мило, разтревожено лице.
— О, Йън! Зная, че си буден. Отвори най-после очи. Моля те!
Отново гласът на Рюъл, настойчив, зовящ го към живот.
— Уморен съм.
— Не, не си уморен! Ти просто си се предал! Погледни ме, Йън!
Клепачите се повдигнаха безкрайно бавно.
Над него бе надвесено лицето на брат му, тясно, изпито, с искрящи очи, вторачени напрегнато в него.
— Ето, така! Сега отвори уста!
Супа, топла и гъста.
— Боли. Боли ме…
— Болката се изтърпява. Можеш го. Стой буден, гледай ме!
Очите на Рюъл сякаш го пронизваха, хватката му беше желязна. През мъглата на болката Йън усети каква борба водеше брат му.
— Ще се опитам — каза той. — Опитвам се…
— Нищо повече не искам от тебе! Йън! Моля те! — Гласът на Рюъл прегракна от вълнение, но Йън долови нотката на непреклонност, която го призоваваше от мрака и го приковаваше към живота. — Останалото остави на мен, Йън!
Всичко е наред. Кръчмата на Кеден.
С безкрайно облекчение Джейн смачка бележката и я накъса на ситни парченца. Картаук е в безопасност. Слава богу, поне едно нещо да е добре.
Рюъл излезе от спалнята.
— Току-що дойде съобщение от Картаук. Пристигнал е благополучно в Наринт.
— Хубаво. — Рюъл затвори предпазливо вратата. — Йън заспа. Прегледът тази сутрин го накара да обезумее от болки.
Джейн бе чула стенанията и крясъците, бе ги понесла не по-малко тежко от Рюъл.
— Поне е жив и с всеки изминал ден изглежда малко по-силен. Като че наддаде малко тази седмица.
Ако Йън се бе посъвзел, Рюъл се бе просто стопил. Спеше на една кушетка в стаята на болния и през последните три седмици почти не се бе отделял от леглото му. Беше отслабнал най-малко с петнадесет фунта — той, който си беше слаб и строен. И все пак не изглеждаше без сили. Напротив, като го погледнеше, Джейн чувстваше как от него струи някаква сила. Силата на волята, с която се бореше за живота на Йън, тя бе онзи пламък, чието сияние идваше от него.
— Какво каза лекарят?
— Йън е извън опасност.
— Слава тебе, господи!
— Да, но Йън не вижда нещата така. — Рюъл се усмихна горчиво. — Няма за какво да благодари на бога, защото сигурно никога вече няма да може да ходи.
— О, не!
— Гръбнакът е засегнат. Не усеща краката си. Възможно е никога да не може да седне дори.
— Може да е временно… Може лекарят да се лъже?
— Колко бих искал да е така! — Рюъл се обърна и започна да се разхожда в стаята с едри крачки. — Трябва да се върна при него. Не бива да е сам като се събуди.
Джейн остана загледана след него. Сълзите пареха в очите й. През изминалите седмици, в които бяха водили люта битка за живота на Йън, тя можа да разбере, че Рюъл Макларън е много повече от онзи буен мъж, който бе започнал да й вдъхва страх. Сега видя истинския му облик: човек, който познава болка и обезсърчение, нежност и сила. Изпитваше желание да изтича след него, да го утеши, да облекчи болката му.
— Джейн!
Тя рязко се обърна. На вратата стоеше Патрик, с тревожно лице, смутен и объркан.
— Чух, че Йън бил малко по-добре. Минах да видя дали нямате нужда от нещо.
Тя поклати глава.
— Храна някаква? Лекарства? Останаха малко пари, както знаеш.
— Рюъл има грижа за всичко.
— Да… — Той остана до вратата, стиснал с две ръце шапката си. — Добре, ако е нужно нещо… извикай ме.
— Нищо не можеш да сториш. — Тя замълча, но след това изрече гневно: — Йън може би никога няма да може да ходи.
— О, не! — каза той с безумен поглед.
Тя кимна, после притисна с длани слепоочията си и закрачи из стаята.
— Не е честно, Патрик! Ти изобщо не го познаваш. Такъв мил и добър човек! — Гласът й се скъса, не можа да продължи.
С няколко крачки Патрик се намери до нея и я прегърна.
— Недей! — Той обхвана с ръце главата й и загали косите й. — Недей, Джейн, не плачи!
Всичко бе свършено. Джейн знаеше, че нищо не може да се направи. Но ръцете на Патрик бяха силни и добри. Колко пъти бе жадувала Патрик да я прегърне!
— Ти си моето момиченце — шепнеше той. — Моята Джейн.