— Говоря напълно сериозно. Никога не съм била по-сериозна, никога след онзи ден, в който ме отведе далеч от Френчи.
Джейн му обърна гръб и го остави, без да може да й отговори. Успя да сдържи сълзите си само докато пристъпи в спалнята и затвори безшумно вратата зад себе си.
Край на мечтите. Глупави мечти всъщност. Не й е нужен никакъв баща. Ще се справи и без негова помощ…
Господи! Защо толкова страшно боли?!
Глава девета
— Трябва да хапнете нещо, Йън! — Джейн погледна обезпокоена недокоснатия поднос до него. — Как ще съберете сили, като нищо не ядете?
— Извинете! Аз съм истинско наказание, нали? — Йън взе вилицата и хапна няколко залъка. — Ето, сега вече ядох.
— Но не достатъчно.
— Повече от достатъчно за човек, който само лежи по гръб. Енергията, която изразходвам, е нищожна. — Той отново легна от страна на гръб. — Но Рюъл не бива да знае. И без това се безпокои излишно.
— Той само иска да се засилите, за да можете да се върнете в Гленкларън.
— Мислих по това… — Йън остана вгледан в чинията си. — Може би ще е най-добре, ако не се върна там.
Тя го изгледа смаяно:
— Не искате да се върнете у дома?!
— Тук прислугата е много евтина… А аз ще имам нужда от гледане… известно време.
Тя го загледа със съчувствие. Тъмната му коса се бе сплъстила и загубила блясъка си, бе ужасяващо слаб, но най-много я тревожеше желанието му да си отиде от този свят.
— Но вие обичате Гленкларън!
Той стисна устни.
— Точно затова не искам да се върна. Вече не мога да бъда полезен за Гленкларън.
— Глупости! Вие ще бъдете от голяма помощ за…
— Маргарет? — Лицето му бе пропито с безкрайно отчаяние. — Да, ще бъда от голяма помощ за Маргарет… Още един инвалид… Един сакат човек, който само ще тежи на ръцете й.
— Ако Маргарет е такава, каквато ми я описахте, тя положително ще иска да се върнете при нея.
— По-добре да бях умрял при злополуката! Бог искаше да умра през онази нощ. Рюъл не е трябвало да ме изважда.
— Да не мислиш, че е в моя власт да се противостоя на волята божия? — На вратата стоеше Рюъл. Престорената усмивка бе като лепната на бледото му лице. — Чуден човек си, Йън! Не хули божията милост! А освен това и безкрайно ме ласкаеш като мислиш, че мога да влияя на съдбата. — Той пристъпи напред. — Виждам, че още не си ял. Защо не направиш опит да хапнеш?
— Не мога, Рюъл… — Той улови погледа, който му отправи Рюъл, въздъхна, посегна към вилицата и започна да яде.
Джейн излезе навън. Не издържаше повече. Застана на верандата и скръсти ръце пред гърдите си, за да не треперят толкова силно. След десетина минути Рюъл дойде при нея.
— Можа ли да го накараш да хапне? — попита тя.
— Да, все някак успявам да го накарам да направи каквото искам.
— Той иска да остане в Казанпур.
— И на мене го каза. — Рюъл поклати глава. — Ако му позволя да остане тук, ще започне да крее и ще умре. В Гленкларън поне има известен шанс да остане жив.
— Изглежда се тревожи, че вече няма да може да управлява Гленкларън.
— Така е. Това не е работа за човек, прикован на легло. Баща ми бе непрекъснато навън, той се разпореждаше с всичко.
— Дали Йън не може да назначи някого?
Рюъл поклати уморено глава:
— Писах на Маги и запазих място на „Бони Лейди“, който ще отплава след три седмици от Наринт.
— Ще го придружиш ли?
Той отново поклати глава.
— Тръгвам за Цинидар, щом Йън потегли за дома. — Той се извърна рязко към нея: — Не ме гледай така! В момента не мога да направя нищо за него в Гленкларън! Но ида ли в Цинидар, ще имам поне шанса да му осигуря малко средства за това проклето парче земя, което е всичко за него. С пари човек може да си купи ако не щастлив, то поне сносен живот.
— Как бих могла да те укорявам! Ти направи за Йън повече, отколкото човек изобщо би могъл да си представи!
Около устните му трепна горчива усмивка.
— Да, във всички случаи повече, отколкото той самият искаше. — Рюъл се надигна. — Трябва да ида в офицерския клуб да помоля полковник Пикеринг да вземе Йън с някой военен транспорт до Наринт. Ще го наглеждаш ли, докато се оправя?
Джейн се вцепени. Връхлетя я панически ужас. От катастрофата насам Рюъл не се бе отделял от леглото на Йън, не знаеше за разследването, което бе започнал полковник Пикеринг, какво ще стане, ако той!?
— Какво става? Някакви проблеми ли има?
— Не, нищо. Естествено, че ще се грижа за Йън.
— Естествено — повтори той, усмивката му бе сърдечна и мила. — В този случай думата „естествено“ не е подходяща. Ти направи толкова много, изтърпя такива ужаси, и виковете на Йън, и моите гневни изблици! Съсипа се през последните седмици. Заприличала си на сянка. А аз не съм ти казал дори едно благодаря!