Рюъл имаше чувството, че някой го блъсна с юмрук в корема. Вложи цялата си предпазливост във въпроса, който зададе:
— Искате да кажете… че злополуката е могла да бъде избегната?
Пикеринг примигна смутено:
— Мислех, че знаете. Патрик сигурно е споделил с мис Барнаби за дознанието.
— Ако го е направил, тя не е сметнала за необходимо да ме информира. — Рюъл се надигна бавно от мястото си. — Мисля, че се налага да посетя Патрик Райли. Искам да му задам няколко въпроса.
— Боя се, че няма да ви отговори. Напоследък е пиян още от обяд. — Полковникът замълча и добави с променен тон: — Защо не поставите тези въпроси на мис Барнаби? Ако може да се вярва на Патрик, тя знаела много добре за какво става дума.
Рюъл се закова на мястото си.
— Какво трябва да означава това?!
Пикеринг се поразмърда неспокойно.
— Патрик се опита да я защити, но неколцина от доставчиците заявиха единодушно, че тя единствена е отговаряла за доставките. Накрая Патрик се видя принуден да признае, че тя е поръчала релсите. Истинска беда! Да остави работата в ръцете на една жена! Това ще означава навярно край на кариерата му.
„Трябваше да пестя от всяко нещо…“
Той сякаш чуваше отново думите на Джейн, изречени в каньона.
„Тази врата ни излезе страшно скъпа…“
„Моя е вината…“
— Трябва да вървя! — каза Рюъл с глух глас. — Налага се.
Той се втурна към изхода, без дори да чуе как Пикеринг извика името му, опитвайки се да го спре.
Джейн стисна нервно подлакътниците на креслото като чу, че Рюъл се връща. Беше успяла да си втълпи, че всъщност желае да се стигне най-после до този разговор, но би дала всичко, само и само да може да го избегне.
Дано Рюъл иде направо в стаята на Йън!
— Джейн! — Гласът му бе тих и спокоен.
„Може Пикеринг да не му е казал! — помисли си тя с надежда. — Дано, господи, Пикеринг да не е проговорил!“
— На верандата съм. Имаше ли някакви проблеми с полковника?
Той застана на вратата — тъмен силует на фона на осветената дневна.
— Защо питаш за проблеми?
Странната интонация на гласа му я накара да застане нащрек.
— Защото се забави с часове. Минава десет.
— Имаше ли трудности с Йън?
— Не, само се питах… — Тя се поколеба и след това бързо докладва: — Йън хапна и му дадох лауданум. Сигурно вече е заспал.
— О, и лауданумът вече не помага. По-рано се събуждаше и крещеше от болки, сега вече само си лежи и плаче… — Гласът му стана по-твърд. — Можеш ли да си представиш какво означава това за един мъж? Той се срамува от себе си. Трябва да се правя на заспал, за да не се налага той да ми се извинява за слабостта си. Господи! Каква ирония! Йън и слабост!
„Той знае.“
Замаяна, Джейн се надигна.
— Ще си легна. Лека нощ, Рюъл.
— Не още! Искам да те питам нещо.
Започва се… Трябва да е готова за всичко.
— Какво има?
— За релсите.
Джейн смяташе, че е подготвена, но сега се вцепени от страх.
— Защо се стресна така?
— Рюъл… аз…
— Аз също се стреснах. Стреснах се така, че трябваше да направя една дълга разходка… — Рюъл преглътна мъчително. — Разходих се чак до Ланпур.
Джейн трябваше да навлажни устните си, за да може да проговори.
— Защо?
— Исках да погледна тия релси. И като ги видях такива разкривени, се сетих отново за Йън. — Той вдигна глава и впи очи в нейните.
Дъхът й секна при вида на толкова болка и гняв.
— И реших, че ще убия Патрик Райли.
— Не! — Един вик, който неволно се изтръгна от устата й.
— И защо не? Той само това заслужава. Никой друг не заслужава повече от него да бъде убит… — Рюъл помълча. — Освен тебе.
Тя го гледаше безпомощно.
— Защо мълчиш? Защо не казваш нито дума? — Гневът, за който тя само подозираше, сега се разрази като буря. — По дяволите! Не стой като истукан! Кажи ми, че греша! Кажи, че Пикеринг греши!
— Какво ти каза той?
— Каза, че ти си отговаряла за поръчките. Вярно ли е?
— Да, вярно е — прошепна тя без глас.
Като че някой го удари.
— Това ли имаше предвид, когато каза, че катастрофата е по твоя вина?
Тя цялата се сви.
— Да.
— Ти, проклето… — Той пристъпи към нея и я хвана за гърлото. — И всичко това, за да угодиш на твоя Патрик! — Погледът му я изгаряше.
Тя отчаяно се бореше да си поеме дъх, но хватката му я стегна още повече. Това е краят… Джейн посегна към гърлото си, опитвайки се да откопчи ръката му, взряна безпомощно в това напрегнато, непознато лице.
— Моля те! — Прозвуча като някакво проскърцване. Тя осъзна, че той не може да я е чул. Изражението на лицето му бе диво, безумно, измъчено.
Той потръпна и ръката му се отпусна. Най-после тя пое мъчително въздух.