— Много добре. — Маргарет посочи към една дребна посивяла женица, която белеше картофи до голямото огнище.
— Това е Мери Родее. Мери, това е Джейн Барнаби. Дойде с Йън.
— Още едно гърло за хранене — каза жената намусено. — Като че си нямаме достатъчно ядове.
— Тя ще си изработва за прехраната. — Маргарет отиде до огнището. — А не бих казала, че имаме ядове. Глупаво е човек да се тревожи за неща, които не може да промени. Готова ли е супата?
— Сега ще й сложа картофите.
— Аз ще го направя. Ти върви и приготви още две стаи.
— Две?
— Две — повтори Маргарет сърдито. — И няма защо да се притесняваш. Господ има грижа за всинца ни.
— Да, ама май вие сте таз, дето има грижа за всинца ни — избоботи Мери, като бутна в ръцете на Маргарет паницата с картофите и ножа. — Нещо ми се струва, че господ ви оставя да вършите сама твърде много работи. — Прислужницата отиде до вратата. — Като ида горе, ще погледна как е баща ви.
— Не си прави труда! — Лицето на Маргарет внезапно просия в усмивка. — И все пак, много ти благодаря, Мери. — Усмивката й угасна, когато отново се обърна към Джейн. — Рюъл ми писа, наистина, но не очаквах… — Тя приседна на Мериния стол и започна бързо да бели картофите. — Никаква ли надежда не дават все пак, че някой ден може да проходи?
— Докторът мисли, че няма — каза тихичко Джейн.
— Докторът! Един доктор може да греши, както всеки друг човек просто няма да се съгласим с него и ще направим всичко, което можем… — Маргарет сви рамене, като че отхвърли някакъв товар и после спря поглед на Джейн. — Защо ходите с панталони! Изглеждате странно.
Джейн изведнъж настръхна. Наистина Маргарет нямаше нежни ръце и не бе облечена модно, но надали все пак се отличаваше толкова много от останалите дами, колкото показваше на пръв поглед.
— Това са единствените дрехи, които имам. Ако не ви харесва облеклото ми, мога само да съжалявам.
Лицето на Маргарет стана мрачно.
— Жената трябва да изглежда като жена. Мъжете и без друго са достатъчно самоуверени, за да трябва да ги ласкаем допълнително, като им подражаваме.
Джейн я изгледа смаяна, но после се разсмя:
— Не е за подражание. На строежа работех с мъже и намирам тона облекло много практично.
— Така ли? Е, добре, сигурно си имате съображения да ходите така смешно облечена. Но все пак би трябвало да потърсите някакъв компромис… — В очите й изведнъж припламна интерес: — На обекта? На строежа на онази железница? Допадат ми жени, които правят нещо. Как стана така, че да сте на… железницата? — Тя млъкна и бързо додаде: — Това може да ми го разкажете и по-късно. Сега трябва да се концентрирам върху най-важното и най-неотложното. Колко смятате да останете тук?
— Обещах на Рюъл, че ще остана дотогава, докато Йън има нужда от мен.
Лицето на Маргарет помръкна.
— И само един господ знае колко време ще трае това. Йън е направо безпомощен. Гленкларън ще има нужда от всеки, който е готов да помогне.
— Така смяташе и Рюъл — каза Джейн.
— Така ли? Направо да не повярва човек! Ако беше останало на Рюъл, Гленкларън да е досега в развалини.
— О, обикновено всеки обича местата, където е прекарал детството си.
Маргарет я изгледа изненадано.
— Рюъл не е прекарал детството си тук. Ани имаше къща оттатък долината.
— Ани?
— Ани Камерън, майката на Рюъл. Не знаехте ли, че е незаконороден?
Очите на Джейн станаха огромни от вълнение.
— Но той се казва Макларън.
— Рюъл отказал да носи друго име, въпреки че баща му не го е признал. Не му е било толкова до Гленкларън, но го е направил просто от инат.
— Но Йън винаги говори за него като… — Джейн поклати глава. — Не разбирам…
— Йън изобщо не говори за Ани. Колко пъти се опитвам да му обясня, че не е негова вината, задето баща им се отнася зле с Рюъл, но Йън не иска и да чуе. За него Рюъл винаги е бил и си остава негов брат, а Йън дори има угризения, че заради него баща му не е поискал да се ожени за онази жена… И дето отказал да признае бащинството си…
— Защо го е направил?
— Заради Гленкларън. Господарят на Гленкларън вече е имал един син и не е искал изведнъж да се появи и втори. А освен това Ани не е била… почтена жена. — Маргарет сви устни. — Макар че това не го е вълнувало, преди да й се насити. Отначало е бил луд по нея. Разправят, че била толкова красива, точно какъвто е Рюъл сега. Хората мислели, че е омагьосала господаря на Гленкларън.
— Жива ли е?
Маргарет поклати глава.
— Рюъл бил на дванадесет години, когато заминала за Единбург. А после се чуло, че умряла от инфлуенца.