Картаук й се ухили през рамо:
— Именно. Оборският тор е главната му съставка. Това е твърде евтино гориво. — Той отвори вратичката на пещта, за да вкара таблата с глинени форми. — А това би трябвало да възрадва вашето свидливо сърце, преблагородна!
— Точно на тази воня не мога да се възрадвам. — Тя застана близо до него. — Ще кажа каквото имам да казвам и веднага се махам.
Той дори не вдигна очи.
— Предстои ми конско евангелие, така ли? Какво прегрешение съм извършил този път?
— Ако ми отделите миг внимание, ще ви кажа.
— Веднага. Ако желаете, можете да си сипете чашка кафе.
— И да си разваля стомаха с вашите буламачи! — Маргарет се приближи към пещта. — Но друго не ми остава, след като непременно сте решили да ме оставите да ви чакам.
— Точно така, друго не ви остава.
Маргарет сипа кафе в една пукната, но блестяща от чистота чаша. Вече бе разбрала, че това е една от маниите на Картаук. Живееше в невъобразим хаос, но всичко, до което се докосваше, трябваше да свети от чистота.
Тя го погледна със сериозни очи.
— Става въпрос за Елин Мактавиш.
Картаук пусна усмивчица.
— Жизнерадостно създание, истинска наслада!
— Но за вас не може да се каже същото. Дойде при мене и се оплака, че сте отнел девствеността й.
Изражението му стана сериозно.
— Не е вярно! Мъж съм и имам своите нужди, но винаги съм избягвал да се разправям с неопитни жени. Джок ме увери, че тя…
— Джок? Вие позволявате на прислужниците на Йън да ви пробутват разни жени?!
— Един мъж има своите нужди — повтори нравоучително Картаук. Той седна на едно ниско столче пред работната маса. — Та заради Елин Мактавиш ще ми четете проповеди…
— И заради Дайдри Камерън, и за Марта Белмър…
— Брей, какви бъбривки били тези шотландки! И всички ли идват да ви се жалват?
— Аз съм съпругата на господаря. Така е прието — когато са в затруднение, жените от долината да търсят помощ при господарите на замъка.
— Та аз им създадох удоволствие, а не затруднение! И на никоя не съм обещавал брак. Да не би някоя да е твърдяла противното?
— Не. — Маргарет смръщи чело. — Мяукаха като разгонени котки…
Картаук избухна в гръмък смях.
Маргарет стисна очи.
— И все пак, голямо магаре сте! Просто не разбирам как мога да седя в една и съща стая с вас!
— Защото съм ви потребен.
— Потребен? На мене?! — Тя се опули насреща му. — Никой не ми е потребен. А най-малкото пък един безсрамен тип, който презира жените и не ги смята за нищо, освен ако не легнат с него или не му позират.
— Не е така, не съм казал, че са съвсем нищо. Ето, вас например ви търпя, макар че нито искате да бъдете мой модел, нито ми доставяте някакви плътски…
— А, така значи, търпите ме? — Маргарет скочи на крака, мятайки мълнии с очите си. — Аз съм тази, дето ви търпя! Заехте ми обора, дето ни трябва за добитъка, не помагате с нищо…
— Правилно.
— Какво казахте?
Смехът му бе пълен с добросърдечност.
— Казвам, че аз съм един егоцентричен нехранимайко, който само ви създава ядове.
— Такъв сте! — Тя го изгледа подозрително. — И защо тези неочаквани признания?
— Може би съм самотен и не ми се иска да си тръгнете. Седнете за малко, де, поне да изпиете спокойно кафето си!
Тя седна отново в креслото.
— Вие никога не сте самотен.
— Откъде сте толкова сигурна? — Той отиде по пещта и си наля чаша кафе. — Потребностите на един мъж не са само от физическо естество. — Той седна отново на тезгяха. — Чудя се само, защо чак днес дойдохте да ми искате обяснение за моите любовни похождения, след като Елин е била още вчера при вас.
— Вчера бях заета. — Маргарет отбягна погледа му. — Нямах време за глупости. Предполагам не искате да твърдите, че си търся поводи, за да ви посетя.
— Опазил ме бог, да си въобразявам такива неща! — Той отпи глътка кафе. — Но не мога да не отбележа, че днес ми изглеждате твърде притеснена.
— Елин Мактавиш…
— За Елин Мактавиш не давате и пет пари! Сигурен съм, че хубаво сте я наругали, задето се държи като стърчиопашка и сте я изпъдили. Какво всъщност има? — Той издържа погледа й. — Да не би нещо с Йън?
Облекчението я заля като вълна, която оставя след себе си само успокоение. Той бе отгатнал. Сега вече можеше да говори. Картаук винаги успяваше да изтръгне от нея истината и да разбере какво й е на душата.
— Йън не иска да замине за Испания.
— Това го знаете от три месеца. Рюъл ще го убеди. Кога пристига Рюъл?
— Утре.
— Тогава всичките ви безпокойства са излишни.
— Цяла нощ ми е кашлял. — Тя стисна чашата. — Но направо ми се изсмя щом споменах пак за Испания. Казва, че Гленкларън има нужда от него. А това, че аз имам нужда от него, изобщо като че ли няма значение.