— Казахте ли му това?
— Да не сте луд? Не е ли товарът му и без това достатъчно тежък, та да го обременявам и с чувство за вина.
Погледът му пронизваше лицето й, Маргарет го усети като някакъв мощен поток, който я заливаше с неговата воля.
— Облекчете сърцето си — каза той тихо. — Прехвърлете всичко на моите плещи! И така. Започваме от миналата нощ, когато Йън се закашлял…
Тя пое дълбоко дъх и заговори.
Джон Картаук слушаше внимателно, красивите му пръсти продължаваха да мачкат парче глина, докато потокът на думите й не спираше. Маргарет не усети как мина времето. Картаук стана, запали лампата на дървената стойка до масата и седна безмълвно отново, за да я изслуша докрай.
Най-после мълчание. Мир.
Картаук вдигна гневно мощната си ръка и я стовари върху парчето глина пред себе си.
— Какво? — Маргарет го погледна ужасена. — Защо го развалихте? Цял следобед работихте по него, а сега…
— Не беше добре. — Той се пресегна и взе кърпа, за да избърше ръцете си. — По-добре е да разрушиш всичко с един удар, отколкото да се опитваш да превърнеш баналното в нещо велико. — Той се засмя. — Въпреки че банален аз никога не мога да бъда!
Моментната й реакция попремина. Маргарет също се разсмя:
— Такава арогантност!
— Такава истина. — Той се изправи и се протегна мързеливо. — А ето и още една истина: време е да се връщате при своя Йън. Скоро ще мръкне и той ще се безпокои.
— Да. — Тя се изправи и остана замислено така. — Ще изиграете ли след вечеря партия шах с Йън?
— Днес не. — Изражението на лицето му даде останалото пояснение. Той погледна раздробената глина и каза кратко: — Трябва да поработя тук.
Маргарет тръгна към вратата.
— Значи ще се видим, когато пристигне Рюъл.
— Възможно е… — Джон бе смръщил чело, мислите му бяха вече някъде надалеч. Ръцете му машинално месеха глината.
Бе забравил вече за нейното присъствие, а може би и думите й. Всъщност тя точно това искаше. Или не точно това? Даде й успокоение и мир и след това я изключи напълно от мислите си. И все пак днес това безразличие някак си я засегна, един господ знае защо…
Вече на вратата, Маргарет се поспря:
— Не ви казах истината. Ще липсвате на Гленкларън… когато си… отидете — думите излизаха на пресекулки от устата й.
Без да я погледне, той застина неподвижно, по средата на своята работа.
— Йън ли ще чувства липсата ми?
— Да — тя навлажни устни, преди да изрече смутено: — И аз също. Мисля, че вие сте много по-мил, отколкото искате да покажете.
Джейн пристегна шала на зелени и черни карета. Слънцето бе залязло и есенният вятър тук горе на хълма бе леден. Тя вървеше бързо, почти тичаше по стръмната пътека нагоре. По-разумно беше да се върне в мелницата, където сега живееше, да си приготви вечерята и да си легне. Но не се чувстваше уморена, въпреки че бе на крак от ранни зори. През целия ден бе надзиравала работата в мелницата, след това Маргарет я бе извикала в замъка…
Утре всичко ще бъде съвсем различно. Утре, когато очакват да пристигне Рюъл…
Не искаше да мисли за Рюъл. По-добре да мисли за работата, за всичко онова, което има да се върши още в Гленкларън.
— Охо, виждам цветовете на клана Макларън! Тях ли носиш вече?
Джейн замръзна на мястото си.
Гласът на Рюъл!
Да, гласът на Рюъл, подигравателен както винаги:
— Червената ти грива е в твърде рязък контраст с тези цветове. Бих ти избрал съвсем други дрехи.
Джейн бавно се обърна. Рюъл идваше след нея нагоре по пътеката. Беше си съшият. Нямаше и следа от някаква деликатност, за каквато се бе молила, когато гледаше къщата на Ани долу под краката си. Не се бе променил, може би беше само малко по-жилав и по-слаб.
Господи! Но какво й става?! Имаше чувството, че ще припадне всеки миг. Мъчейки се да си поеме въздух, тя се почувства също така ужасно, както в деня, когато напускаше Казанпур — отчаяна, тъжна. Сърцето й биеше лудо не само в гърдите, а като че ли по цялото й тяло.
— Очакват те… едва утре.
— Никога не предизвестявай за идването си, така само даваш възможност на враговете си да се въоръжат!
— Тук нямаш врагове.
— Така ли? — Сега вече той се изравни с нея. — Защо тогава мисълта за теб ме плаши повече от който и да било враг? — Той се засмя кратко. — Кажи, и ти ли мислеше за мене?
— Не — излъга бързо тя. — Бях прекалено заета.
Вятърът духна косите от челото му и сякаш повдигна завеса, за да разкрие строгата красота на чертите му. Джейн се улови, че го гледа прехласнато, като че го виждаше за първи път.