— Маги ми писа. — Той погледна към мелницата в долината под краката им. — За възстановителните работи в замъка, за мандрата, за новата мелница. Сигурно Йън е страшно доволен.
— Нали ти точно това искаше?
— Не точно. — Погледът му се плъзна по лицето й. — Исках да страдаш, а вместо това си избрала по-лекия път.
— Лек?! — Очите й показаха колко е засегната. — Толкова усилна работа…
— Да, работа, която ти носи удовлетворение. Без нея щеше да се чувстваш нещастна.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но за личните потребности на Йън се грижи Маргарет.
— Аз очаквах именно това да те тормози. — Той се усмихна. — Но сега съм тук и ще поправя тази грешка. Ще ти кажа какво да правиш.
Джейн го погледна гневно:
— Няма какво да ми казваш. Дойдох тук по своя воля и мое ще бъде решението кога да си отида.
— Отдавна се каниш да напуснеш Гленкларън, така ли? — попита той с глух глас.
— Предполагам, че Маргарет ти е казала, че си търся работа при някои железопътни компании.
— Не, с нея говорихме само за Гленкларън, но си представях, че ще търсиш начин да избягаш.
Тя цялата потръпна.
— Ти ме мразиш.
— Сам не зная вече какво изпитвам към тебе. Зная само, че трябва някак си да се освободя от теб! — Той помълча. — А мога да го постигна само след като зная, че си наказана достатъчно за онова, което причини на Йън.
— О, господи, малко ли бях наказана? Всеки път като го погледна, сърцето ми се къса от мъка.
— Да, но ето че не го поглеждаш. Откъснала си се от замъка, седиш си в мелницата и все по-рядко ставаш свидетел на неговите мъки.
Нямаше смисъл да се оправдава. Той явно не би пожелал да я разбере.
— Няма да търся извинения. Онова, което имам да казвам, ти няма да поискаш да чуеш.
— Да, късно е, твърде късно е за извинения. Моя грешка е, че не предвидих колко усърдна е Маргарет. Но сега вече това няма значение. Тук съм и всичко ще се промени така, както съм решил. — Рюъл й се усмихна. — Трябва да вървя в замъка. Просто исках да мина и да те предупредя да не ми избягаш.
— Ако реша да си тръгна, ти не можеш да ме спреш.
— Ала мога да те намеря! Тебе или Патрик. — Той млъкна. — Споменах ли ти, че ходих да видя Патрик в неговия пансион в Единбург.
— Много добре знаеш, че не си ми споменал.
— Изглежда той бързо върви към провал. Сега вече бил непрекъснато пиян.
— Доколкото ми е известно, така е — каза тя безучастно.
— Цяло чудо е, че не си го прибрала под крилцето си. Възможно ли е твоята слабост към този стар негодник най-сетне да се е изпарила?
Тя не отговори.
— И все пак не е възможно такива чувства просто да изчезнат. Хазайката му каза, че парите, които му изпращаш на всеки три месена, го държат все още на повърхността. — Рюъл кимна. — Да, мисля си, че навярно Патрик ще ми бъде нужен. — Той се пресегна и със свойски жест я зави по-добре с шала, като че пазеше някаква своя собственост. — Връщай се в къщи. Ще се простудиш.
Този жест на близост я свари съвсем неподготвена. Тя го погледна слисана.
— И да замръзна, това не те интересува.
— Не е вярно. Би ми било всичко друго, но не и безразлично. Не бих искал нещо да ти се случи. — Говореше тихо, почти нехайно. Но в думите имаше някаква многозначителна настойчивост.
Той протегна ръка и погали леко шията й.
Гърлото й! Усети допира му като горещ тласък и отскочи назад, неволната й реакция го накара да се усмихне.
— Утре ще дойда пак. Дотогава ще съм поговорил с Маргарет и Йън, и ще ти кажа какво предлагам.
— Смяташ да убедиш Йън да отиде в Испания?
— Не, смятам да го взема при мен в Цинидар.
Очите й се разшириха.
— Той никога няма да иде чак там.
— Грешиш! Йън ще дойде с мене. — Той пресрещна погледа й. — А и ти с него, Джейн.
Тя забрави да диша.
— Не — гласът й секна.
— Не ходи утре в мелницата. Иначе и аз ще дойда.
— Заплашваш ли ме?
— Онова, което ще ти предложа, е решително в твоя полза, ще видиш. — Той се обърна и заслиза обратно по хълма. — Ах, да! Не носи утре този шал. Не ми харесва!
Този човек, който я бе молил някога да стане негова жена, сега считаше за недостойно тя да носи цветовете на неговия клан. Странното бе, че такава незначителна дреболия я засегна толкова остро! Беше понесла от него толкова много по-големи обиди…
— Ти може да си на мнение, че може да не принадлежа на Гленкларън, но този шал ми е дала Маргарет и смятам да го нося.
— Какво си въобразяваш? Че не желая да петниш честта на клана?! — Той поклати глава развеселен. — Ако мислех, че е така, бих те облякъл от глава до пети в нашите цветове. Та аз ненавиждам Гленкларън! Собственият ми баща заяви, че съм чужд тука! — Той извърна лице.