— Стръвта? И каква е тя?
— Една железница.
Очите й се разшириха от изненада.
— Какво?
— Да. Железница. И при това толкова много пари, че ще можеш да водиш съвсем независим живот. Е, проявяваш ли интерес?
— Не.
— Напротив, интересува те, но се боиш, че прилагам някакъв трик, за да те привлека. Аз не прилагам трикове, Джейн Барнаби! Играя с открити карти. Ще знаеш предварително какво възнаграждение и какви неустойки ще можеш да очакваш.
— Целият този разговор е безсмислен.
— Значи трябва да избързам с обясненията, за да престане да бъде безсмислен. Нужна ми е железница, която да пренася златната руда от мината през джунглата, да изкачва стената на каньона и да спира на пристанището. Накарах да просекат път, но по него не можеш да пренесеш и една десета от онова, което може да пренесе железницата. Нуждая се от златото.
— Нуждаеш се или го искаш?
— И двете. Искам го, защото ще ме направи богат като цар Мидас. А се нуждая от него, за да осигуря препитанието на Гленкларън. А трябва да пазя Цинидар и от Абдар.
— От Абдар? — оживи се Джейн.
— Да не мислиш, че след като ти си замина от Казанпур земята се е отворила и е погълнала Абдар?
— Престанах да мисля за него. — Джейн помълча. — Също както и за тебе.
Рюъл като че не чу тази забележка.
— Абдар е страшно активен и се интересува живо от Цинидар.
— Откъде знаеш?
— Преди повече от година на острова се появи Пахтал. Сигурно е докладвал на Абдар за златото, което вадя.
— Но какво значение има това? Цинидар е твоя собственост. Той не може да си го вземе обратно.
— Засега не. Но Пикеринг смята, че Абдар скоро ще поеме престола. Махараджата е болен от туберкулоза. Пикеринг се съмнява дали ще живее и година. А това значи, че Цинидар трябва да е подготвен за отбрана, дойде ли Абдар на власт.
— Нали островът е твой?
— На времето династията Савистар е завзела острова със сила. Ако реши, Абдар няма да се поколебае да обяви договора за нищожен и да вземе отново острова под свое владение.
— Англичаните не биха…
— Англичаните няма да си мръднат пръста за това, че Абдар си присвоил остров, находящ се на двеста и петдесет мили от брега. Ако искам да задържа Цинидар, трябва да съм готов сам да го защитавам.
— И затова ти е нужна железница?
— Да, железница и някой, който да я построи. — Рюъл направи многозначителна пауза. — Този някой си ти, Джейн.
Тя поклати глава отрицателно.
— Трудно начинание, но не невъзможно. Възложих на Джеймс Медфорд да направи геодезични измервания. Той е техник, препоръчан ми от Пикеринг. Говори ли ти нещо името му?
— Естествено. Много уважаван човек.
— Медфорд казва, че проектът бил истински кошмар, но можел да се изпълни.
— Защо ми казваш всичко това? Твоите условия не ме интересуват.
— Ще те заинтересуват. Защото ако построиш участъка в срок, ще получиш достатъчно пари, за да основеш собствена строителна компания, та и ще останат за начален капитал.
— Не говориш сериозно. — Тя го погледна отегчено.
— Всичко е записано в договора. Построиш ли железницата, цялата сума е твоя. За мене вече ще е похарчена, ала за тебе би могла да означава много. Не е ли така?
— Да.
Би било истинско чудо. Да има свободата да строи. Свободата да работи. О, не! Това е само клопка. Той сам каза: апетитна стръв. Не бива да мисли за това повече.
— Така ти ще имаш и достатъчно пари да се погрижиш прилично за Патрик.
— Млъкни! — изсъска смутено тя.
— Ти искаш това, Джейн! — Говореше тихо и подмамващо. — Знаеш, че го искаш.
— Не и от тебе.
— А кой друг би могъл да ти го даде? Познавам десетки хора, които за такава възможност биха продали и душата си. Сигурност. И шансът да забогатееш…
„Свобода…“
— Не искам да чувам повече за това.
— Но защо не? Не искаш да го чуваш, след като звучи толкова сладко в ушите ти?
Тя се обърна и понечи да тръгне обратно надолу по склона. Той веднага се озова до нея, сложи ръка на рамото й.
— Ти отдавна щеше да си си отишла оттук, ако бе намерила работа някъде другаде. Ти искаш този проект, аз също го искам.
— Заслужава ли си да дадеш толкова много пари, за да ме имаш в Цинидар?
— Да. Защото да те имам в Цинидар ще означава, че ще намеря начин да търся изкупление от тебе. Няма да ми се изплъзнеш, както стана тук, в Гленкларън.
Да, това беше отговорът, който бе очаквала. Нямаше причина да се чувства толкова болезнено засегната. Тя се засмя, засмя се с безрадостен смях:
— Мили боже! И защо тогава да бъда толкова глупава, та да тръгна с тебе?
— Вече ти посочих всички съображения. — Той се усмихна. — С изключение на едно.