Джейн не реагира, изчаквайки мълчаливо да продължи.
— Ти все още желаеш онова, което имахме двамата в Казанпур.
— Не е вярно!
Да бяга! Далеч от неговата близост! Джейн се обърна отново и хукна надолу по пътеката. Студеният вятър щипеше лицето й, но тя не го усещаше.
Не спря да тича, докато не стигна до мелницата. Затръшна вратата след себе си, сложи резето и се хвърли на леглото. Лежеше там, трепереща от студ.
— Джейн!
Очите й се стрелнаха към вратата.
— Ще дойда утре, за да ми дадеш своя отговор! — извика Рюъл през вратата. — Ще пъхна под вратата договора и експертизата на Медфорд. Имаш достатъчно време да ги проучиш най-основно.
— Нищо не искам да гледам.
— И все пак ще прочетеш и едното, и другото. Помисли за Патрик! А помисли и за това, колко трудно е на една жена да си завоюва място в този свят. — Няколко сгънати листа се плъзнаха под вратата. — Ще се видим утре, Джейн!
Джон Картаук седеше на голия под, опрян на стената на обора.
— Какво? Как така без работа? — Рюъл се приближи към него с провлачени крачки. — Май че никога не съм те виждал толкова отпуснат.
— Сега изпекох една моя фигура в пещта. Чакам я да изстине. — Картаук го погледна подигравателно: — Маргарет ми каза, че ще бъда отведен в Цинидар. Колко любезно от твоя страна да ме поканиш!
— Исках да обсъдя това с тебе, но не можах да намеря време. Да, Картаук, нужен си ми.
— Целият свят има нужда от мене.
— Има нужда от твоята работа. Ала аз се нуждая от онова, което знаеш за Абдар. Нуждая се от твоята помощ, когато той се появи отново на хоризонта. Нещо, което с всеки изминал ден става все по-вероятно.
— Потроших три години, за да бягам от Абдар, а ти сега искаш да ме закараш точно там, където той няма как да не ме забележи.
— Имаш цял живот пред себе си. Не би ли искал да се отървеш от Абдар веднъж завинаги?
— Завинаги? И как смяташ да обезвредиш човек като него?
— Цинидар е мой, каквото и да се случи. Аз съм махараджата на Цинидар. Ако Абдар се опита да ми отнеме острова, имам законното право да изляза насреща му като срещу най-обикновен нападател…
— Е, и какво? В такъв случай аз спокойно мога да си остана тук и да те оставя ти да се справиш с него.
— Безспорно. Но мога да се справя по-бързо и по-ефикасно, ако имам съюзник, който познава нрава на тази твар.
— Твар? — Картаук премлясна, сякаш опитваше думичката на вкус. — Да, точно така, твар. Или по-скоро чудовище. Това е той. — Картаук поклати глава. — Но не мисля, че е разумно да идвам.
— Защо не?
— По редица причини.
— Би могъл да имаш собствено ателие в двореца.
— Свикнал съм и с тукашното ателие.
— А свикна ли и с това да работиш само с бронз и дърво?
Погледът на Картаук стана особено внимателен.
— Искаш да ме подкупиш, така ли?
— Да, подкуп. Златен подкуп, който не се отказва. Сухата пара момента ми е малко, но притежавам толкова много злато, че дори ти можеш да бъдеш задоволен.
— Искаш да се пишеш мой благодетел?
— Ти не казваше ли, че всеки владетел има нужда от художник, който да украси дома му?
— Злато, казваш…
— А също и моето обещание да те защитавам от Абдар.
— Само докато ти самият си жив, та да можеш да удържиш обещанието си, разбира се.
Рюъл наведе глава.
— Едно на нула! Ала имам твърдото намерение да надживея Абдар.
Картаук го изгледа изпитателно:
— Мислиш ли, че има начин да устоя?
Рюъл излезе тихо от стаята на Йън. Завари Маргарет да вписва нещо в домакинската си книга.
— Йън скланя полека-лека. Няма да е зле, ако идеш сега при него и подкрепиш каузата и с твоите собствени аргументи — каза той.
Маргарет затвори голямата книга.
— Не се надявах, че ще успееш.
— Не е сигурен успех все още. Намери ли човек, който да поеме Гленкларън, докато ти отсъстваш?
— Тимоти Дръмънд — сина на пастора, се е върнал наскоро от Единибург, учил е там в университета. Съобразителен и способен младеж, съвсем подходящ да се грижи за Гленкларън, докато се върна.
— Ами кажи го тогава на Йън. Той си мисли, че Гленкларън е нещо като дете, което трябва да храни и наглежда. — Рюъл млъкна и след това добави предпазливо: — Той просто боледува, че не можете да имате дете.
— Мислиш ли, че не го зная? Но не ни било писано.
— Йън каза, че докторът е констатирал…
— Нищо не е констатирал. Просто го помолих да излъже Йън. Той никога не би се оженил за мене, ако знаеше, че няма никаква надежда…
— Съвсем никаква?
— Е, почти никаква. Стават и чудеса.
— Колко жалко!
— Жалко? Не е жалко, а страшно. Не само за това, че Йън се чувства виновен дето ще остана бездетна, а и защото едно детенце би означавало за него, че има за какво да живее.