Джейн смръщи чело.
— Медфорд не пише нищо за слоновете, но споменава за някои специални проблеми с животните. Тъкмо се чудех какво ли има предвид. Добре, съгласна съм за Дилам, стига да покаже компетентност.
— Да, Дилам показва изключителна компетентност.
— И изключителна преданост към тебе?
— Не бъди толкова подозрителна! Дилам никога няма да играе ролята на мой шпионин. Хората на Цинидар са независими по природа. Досега не съм успял да купя — дори аз — предаността на някого.
— Което те е разочаровало безкрайно, така ли?
— Напротив, което ме е очаровало. Тамар ми каза, че жителите на Цинидар са дошли от юг, от Полинезия. Завладяването на острова от прадядото на Абдар е било сигурно кърваво, защото до ден-днешен туземците не искат и да чуят за Савистар и за неговите военачалници. Тогава хората са избягали от крайбрежието и са се изпокрили в джунглите на каньона, който се счита за непристъпен. Така са оцелели.
— Много разумно. — Вниманието на Джейн бе привлечено от нещо друго. — Кой живее там? — Тя посочи една очарователна къщичка с покрив подобен на пагода, полускрит между дърветата.
— Никой. Това е лятна къща. Накарах да я построят като павилион за отдих, ако ми се прииска да се измъкна от двореца. Досега не съм я използвал, но скоро сигурно ще дотрябва. — Преди Джейн да може да попита още нещо, Рюъл се обърна към стълбата: — Ето го и Тамар. Ще ме извините сега, ще се видим на вечеря!
Джейн въздъхна с облекчение, когато го видя да се отдалечава. След първия кратък миг на сърдечност при самото им пристигане Рюъл се бе държал през цялото време официално вежливо и любезно, както подобава на гостоприемен домакин. Джейн не би могла да очаква, че той ще продължи да се отнася към нея така и за в бъдеще, но се надяваше, че поне ще й даде възможност да си поеме дъх, докато се ориентира в обстановката.
— Прощавай за откровеността, Рюъл, но ти си кръгъл глупак! — каза Джеймс Медфорд.
Рюъл се разсмя.
— Не бива да подценяваш личността на мис Барнаби! От тебе се иска само да й помогнеш ако има нужда от информация или от някакъв съвет.
Лицето на Медфорд стана сърдито:
— Което ще рече навярно, че ще трябва самичък да построя този проклет участък, без да ми се плати за това.
— Като се запознаеш с дамата моментално ще разбереш, че тя никога не би те използвала. — Рюъл даде знак на слугата да допълни чашата на Медфорд. — Напредвате ли с работата?
— Горе-долу. — Медфорд не се оставяше да го отвлекат от темата. — Чудя ти се! Не ти ли стига онова, което тя забърка в Казанпур?! Защо наемаш точно нея, след като… — Той рязко млъкна, вперил поглед към вратата. — О, кого виждам! Нашата мис Барнаби!
Рюъл проследи погледа му и видя само червеникави плитки, блеснали под светлината на полилея.
— Да, това е… — Той млъкна, стреснат от вида на Джейн.
Носеше семпла бяла рокля от въздушна материя, оставяща ръцете и раменете открити. Линията на роклята подчертаваше тъничката талия и пълните гърди. За първи път тя изглеждаше истински женствена и съблазнителна.
— Я виж — промълви само Медфорд.
Когато откъсна очи от Джейн, Рюъл видя, че Медфорд го гледа многозначително.
— Е, и какво?
— Няма нужда да ми казваш защо си й възложил обекта — каза Медфорд. — По-ясно от това здраве му кажи!
По дяволите! Достатъчно бе да погледне тази жена и вече пламва, готов и нетърпелив да я има.
— Сега ще те представя — каза Рюъл кратко.
— Няма защо да бързаме, аз…
Рюъл просто не остави Медфорд да се доизкаже. Тръгна през големия салон да посрещне Джейн, без да откъсва за миг очи от нея. Кожата й блестеше, прозирна като седеф, в очите й имаше боязън. И с право! Той изпита непреодолимо желание да докосне кожата й, да погали с върховете на пръстите голите й рамене, да сграбчи с ръка гърдите й…
Защо не всъщност? Медфорд го наричаше на шега „раджата на Цинидар“. Но притежаваше власт не по-малка от тази на раджа! Трябваше да нареди да я настанят в собствените му стаи… Да бъде на негово разположение. Да може да разпусне косите й, да вплете в тях пръсти. Да свали дрехите й и да я просне…
Той застана съвсем близо до нея.
— Добър вечер! Не очаквах да си толкова елегантна. Изглеждаш… изключително!
— И това предизвиква гнева ти?
— Не… — Но странно, беше всъщност точно така! Той се улови, че изпитва гняв, гняв и разочарование, защото не може да я притежава още в този миг. Но едно насилване не би могло да го освободи от този бяс. Тя трябва да дойде при него по своя воля, победена и покорена. Рюъл се насили да се усмихне: — Не съм те виждал в рокля досега. Направо съм зашеметен.