— Английският й е отличен.
— Да, а го учи само от четири седмици. Казах ти вече, че е изключителна.
В този момент от шатрата излезе Дилам. Средна на ръст, с широки рамене, силна и гъвкава едновременно. Беше облечена в тъмнозелено яке, широки черни панталони и кафяви, износени сандали, безупречно почистени.
— Вие сте Джейн Барнаби? — просия Дилам. — Бъдете добре дошла! Аз съм Дилам Канкула. Наричайте ме просто Дилам.
— Благодаря. — В полумрака на шатрата Джейн бе зърнала съвсем бегло тъмните блестящи очи и лъчезарната усмивка. Сега видя, че жената трябва да е към тридесетте и че живите очи бяха разположени на едно ъглесто лице, чиято прелест се криеше в странния израз на интелигентност и чувство за хумор. — Рюъл не ми каза, че сте жена.
— Но така е по-добре, нали? Ще можем да се разбираме по-добре, без да се налага непрекъснато да ви доказвам какво струвам, както се наложи при самир Медфорд в началото.
— Има ли в групата и други жени?
— Да, но малко. За тежък физически труд мъжете са по-добри. Жените показват по-голяма издръжливост и проумяват по-бързо, но мъжете са по-силни. Най-умно е да оставим мъжете да вършат онова, което могат най-добре, а останалото ще правим сами.
— Цинидарците живеят все още в матриархат — поясни Рюъл. — Не ти ли казах?
— Убедена съм, че ще се разбираме добре — повтори Дилам.
— Ще ти покажа твоята палатка, Джейн! — каза Рюъл. — Иска ми се още утре да започнеш работа.
През следващия месец той идваше почти всеки ден на строежа, понякога по за пет минути само, друг път оставаше с часове. Шегуваше се с Дилам и работниците или просто не слизаше от коня и само я наблюдаваше как работи.
Още сутринта Джейн се събуди с увереността, че ще го види днес. Денят така и мина, със свито сърце за предстоящата среща. Чувстваше присъствието му осезаемо, секунда по секунда. Всичко отново бе както тогава в Казанпур, преди да се любят във вагона на махараджата.
„Впрочем не е същото — помисли си тя. — Сега е много по-лошо…“
Сега тя осъзнаваше, че той иска не само тялото й, а търси да я нарани, дори да я унищожи може би.
„Пламък, в който пеперудата трябва да изгори!“. Господ да й е на помощ, защото с всеки изминал ден пеперудата пърхаше все по-близко до този смъртоносен пламък.
Приклекнала до линията, Джейн проверяваше спазено ли е междурелсовото разстояние. Сянка закри слънцето — нямаше нужда да поглежда кой е, знаеше, че е Рюъл.
— Защо си все още тук? — попита той. — Всички приключиха вече работа за днес.
— Исках… — Тя не го удостои с поглед. — Исках да свърша това тук. Сигурно нямаш нищо против, че работя за тебе и извънредно.
— Нямам нищо против, разбира се. Само се питах, да не би да се е случило нещо.
— Днес поизостанахме, но утре ще наваксам. Това е последната четвърт миля от твоята пътека. Утре започваме да прекосяваме дъното на каньона.
Тя се изправи, залитайки, и се премести да направи замерване малко по-нататък.
— Ако това е всичко, което искаше да знаеш, вече ти го казах. Остави ме, виждаш, че имам работа.
— Не е всичко. — Сянката му се премести и отново падна върху нея. — Искам да те видя на колене. Невероятна гледка, доставя ми удоволствие.
Джейн вдигна очи и го изгледа подозрително. Рюъл бе застанал, леко разкрачил крака. Днес не само сянката му бе тъмна. Черните кожени ботуши прилягаха плътно на краката му, черният панталон очертаваше силните му бедра, черна бе и ризата. Само косата, тази негова коса с изсветлелите от слънцето кичури и златистата му кожа хвърляха малко цвят в мрачната елегантност на фигурата му. Изглеждаше красив и зъл, като самия господар на пъкъла.
Рюъл се засмя.
— Знаеш ли, мечтаех си да те видя коленичила, как ме поглеждаш отдолу нагоре, с това твое изражение на очите… Само едно нещо не съвпада. Косата ти би трябвало да е разпусната… И моите пръсти да са заровени в нея. — Той млъкна и преглътна с усилие. — И ние двамата да сме без всякакви дрехи.
Картината, която той бавно рисуваше пред очите й, бе дива и сладостна… Тъмничар и затворничка. Господар и робиня.
Страхът се надигна и помете мислите й, като остави след себе си горещата вълна от чувства, подпалена от Рюъл.
Джейн се надигна.
— Ти си мръсник! Изчезвай и ме остави да си гледам работата! Бе уверена, че той няма да се подчини, ала Рюъл само се усмихна и заяви нехайно:
— Щом настояваш… И без друго цялото ми настроение отиде по дяволите. — А после добави с тих, променен глас: — Но поне за миг и ти го почувства, нали Джейн?
Тя не отговори.
— Да, усети го. Въпреки че не признаваш. — Той стоеше и я гледаше засмян. — Добре. Тъй като тази отсечка е завършена, вече няма да мога да те посещавам толкова често. Затова исках да ти оставя един малък спомен, той да бъде в тебе, когато ме няма.