— Зная, зная! — прекъсна го Абдар нетърпеливо. — Да не мислиш, че съм идиот? Не бива да му оставим толкова време! — Той се обърна и отиде до скулптурата на богинята Локи. — Любов! Питам се, изпитваш ли изобщо някаква любов към мене?
Усети как Пахтал внезапно настръхна във вътрешна съпротива и гласът му стана по-ласкав.
— Не искаш ли да ми помогнеш ти за тази дреболия?
— Какво искаш от мене? — попита Пахтал подозрително.
— Той е стар и болен. Така и така ще умре.
— Той е махараджа! Знаеш какво ще ме сполети, ако се разбере… — Пахтал говореше с дрезгав шепот. — Знаеш, че жив ще ме изгорят.
— Никой няма да се усъмни, ако си отиде малко по-рано.
— Опасно е.
— Не казвам да го прободеш с кинжал. Има други… по-неясни начини. Знаеш. Бавно… Да му се дава в продължение на седмица или на две по-малко… — Той се обърна и се усмихна на Пахтал. — За отровите ти имаш истински талант.
— Не зная мога ли…
— Трябва ми златото! Локи има нужда от златото! Ако ти ме обичаш, няма да ми откажеш тази услуга… — Показалецът му машинално галеше златния кинжал в ръката на богинята — Няма да откажеш тази услуга на Локи…
— Трябва ми време да размисля.
— Ти никога не си ме изоставял в беда… — Абдар присви очи, сякаш искаше да внуши нещо и на самия себе си: — На това разчитам… Че никога няма да ме изоставиш.
Рюъл вдигна очи от картата, която разучаваше, когато Джейн влезе в палатката.
— Бързо напредваш. — Пръстът му посочи кръгчето, очертано на картата. — Само четири мили още до Кръстопътя на слона.
— Вдругиден трябва да сме там. Щяхме да стигнем и по-скоро, ако не трябваше да изкореняваме дървета от двете страни на пътеката.
— Какво, реши ли да заобиколиш Кръстопътя на слона?
— Да, и с това ще спечелим още три дни. — Тя отиде до масата и посочи с пръст на картата. — Ето, тук. Ще стигнем тук два дни по-рано, отколкото е предвидено в договора.
— Може би — той се усмихна. — Може би, а може би и не. Досега Цинидар ти се подчиняваше, но не бива да разчиташ на това, че щастието няма да ти изневери.
— Няма да ми изневери.
— А нещо за слоновете?
— Не сме срещнали нито един, откакто сме в джунглата. Дилам смята, че няма да имаме неприятности. Тя казва, че слоновете никога не променят навиците си. Ако заобиколим поляната, ще избегнем срещата с тях.
— Чувам ги да тръбят, когато идвам в лагера.
— Ние ги чуваме непрекъснато. Но това нищо не значи. Те като че ли разговарят помежду си, така казва Дилам.
Джейн си тръгна.
— Разбрахме се за всичко, нали? Трябва да се връщам на обекта.
— Да, разбрах онова, което ми е нужно. Аз ще сляза до селото, до преработвателната фабрика. А искам да видя и Йън. След пет дни съм отново тук.
— Можеш да си спестиш идването. Няма да имам време да ти докладвам по-подробно. След пет дни ще сме оставили поляната зад гърба си и ще сме до стената на каньона.
— За мене не е никакво усилие. — Той се извърна и я погледна със засмени очи. — Знаеш ли, странното е, че дори ми се иска да спазиш срока. Добра работа свърши и наистина ти се възхищавам.
Джейн го изгледа сепнато, твърде изненадана, за да може да каже каквото и да е.
По-добре да е хаплив и зъл както винаги! Всеки път, когато се яви пред него с цялото си снаряжение за отбрана, той променя тактиката, държи се съвсем различно, подкупващо… Като онзи, другия Рюъл, когото познаваше в Казанпур…
Почувства как цялата й съпротива се изпарява.
„Тръгвай си веднага! Веднага се махни!“
Почувства отново пристъпа на треската, който щеше да я омаломощи.
— Довиждане, Джейн! След пет дни!
След като той излезе, тя остана вперила невиждащи очи в картата. Пет дни. Няма основание да се тревожи. Такива пристъпи на треската бе преживяла и преодоляла неведнъж вече. Работата върви невероятно бързо. Не е имала никакви трудности, никакви пречки… Цинидарците работят усърдно и охотно. Какво може да й попречи да стигне навреме до крайната цел?
Задъхан, Йън се отпусна назад на възглавниците, лицето му изразяваше неизказано блаженство.
— Маргарет!
Тя се превъртя и легна до него, притисна се, светлата й коса се разсипа по раменете му.
— Беше чудесна! — Той погали нежно косата й. — Можах ли… да ти… доставя удоволствие?
— Да… — Лъжата я задави, но Джон Картаук й бе обяснил много точно колко важно е да остави у мъжа си увереността, че е силен и мъжествен всеки път, след като са се любили. — Винаги ми е толкова хубаво с тебе.
— Сам не разбирам как. Лежа като пън, докато ти…
— Не си ли разбрал? Аз съм толкова властна жена, че изпитвам удоволствие аз да те водя. — Опряна на лакът, тя му се усмихна закачливо. — Знае ли човек?! Като се има предвид моя характер, може би няма да ми доставиш и наполовина от това удоволствие, ако трябваше да се огранича с някакво пасивно отдаване.