Бе толкова близо до нея, че тя долови миризмата на сапун, кафе и глина, която се носеше от него. Видя пулсирането на мощния му загорял врат и изпъкналите вени по мускулестите му ръце. Обхвана я някаква паника, която тя решително отхвърли. Какво я прихваща?! Та това е Джон Картаук, когото познава повече от три години. Заеквайки от вълнение, Маргарет подхвана тъжно:
— Считам ви за приятел. В живота ми има малцина приятели… Дано не се заблуждавам.
— Пресвета богородице! — Ръцете му се стовариха на раменете й, като че изпитваше желание да я разтърси.
— Мислех си, че ще ме разберете… — Тя премигна няколко пъти, извила очи, за да спре напиращите сълзи. — Започвам нещо толкова трудно… Ще е утеха за мене, ако зная, че съм с вас…
Той сви ръце в юмруци и ги свали от раменете й.
— Да. А сега си вървете.
— Нашият разговор не е приключен. Не мога да си тръгна, преди да стигнем до споразумение.
— Споразумение няма да има.
— Напротив, налага се. Безусловно. Ясно ми е, че предложението ми не е нито нравствено, нито християнско. Но съм убедена, че е правилно. Едно дете ще спаси Йън. Появи ли се едно детенце на бял свят и Йън ще остане на белия свят! Може ли да е грях да искаш да спасиш един живот?
— Вървете си.
Той я вдигна насила и я бутна към вратата.
— Зная, че не съм хубава като Елин Мактавиш, но ще се опитам…
Той отвори вратата и просто я изтика в коридора.
— Премилостивата госпожа изобщо не е хубава, а от жени като Елин Мактавиш е толкова далеч, колкото е Цинидар от Шотландия.
Тя долови някаква странна промяна в гласа му, посъвзе се и го погледна с мрачна решителност:
— Хубава или не, с нищо няма да ви навреди да ми услужите… Докато забременея. Не настоявам да го направим веднага. Самата аз трябва да свикна най-първо с тази мисъл… Как ще мога да… — Тя заекна и млъкна.
— … да мърсувам…
Маргарет изобщо не чу злите му думи и продължи унесено:
— … да изкарам на бял свят едно дете. За всички ни ще е много по-лесно, ако проявим разбиране един към друг. — Тя се обърна да си ходи. — Утре ще дойда пак. Довиждане, Картаук!
— Сбогом, премилостива! И не идвайте повече!
Той затръшна вратата след нея.
Картаук я изгледа ледено:
— Казах ви да не идвате повече. Нямам време за вашите глупости.
— Няма да ви безпокоя. — Маргарет затвори вратата и тръгна към него. — Тъй като зная, че се интересувате единствено от работата си, измислих начин как да бъде добре и за двама ни.
— Изгарям от нетърпение да чуя предложението ви.
— Ще ви помогна и аз… — Тя подръпна смутено ръкавите си. — По това време Джок къпе Йън и след това го оставя да поспи. Значи утре в три ще бъда свободна. Мога да идвам всеки ден и да ви помагам.
Той я изгледа.
— Искате де ми станете чирак?
— Така ли се казва? Така ще можем да разговаряме, да посвикнем един с друг. С какво ще започнем?
— Вървете си!
— Защо носите тази кожена престилка? Ще трябва ли и аз да слагам престилка?
— Не ми трябва помощник.
— Напротив, трябва ви. Убедена съм, че всеки художник има помощници, които да вършат по-простата работа. Ще ви мета и…
— За тази работа мога да извикам някой от слугите на Рюъл.
— Да, но на него няма да имате такова доверие да го оставите да се върти всред драгоценните ви фигури. — В гласа й прозвуча триумф. — Знаете, че не съм несръчна и че ужасно ще се старая. — Тя жаловито добави: — В миналото бяхте толкова добър към мен. Защо не можете и сега да проявите малко доброта?
— Аз проявявам доброта. Повече, отколкото предполагате. — Той я изгледа продължително. — Вие сте упорита жена, сигурно и сега няма да се откажете. Така ли е?
— Можете да бъдете сигурен, че няма да се откажа.
Той вдигна примирено ръце.
— Добре, съгласен…
Очите й станаха огромни от вълнение:
— Значи казвате, че… вие ще…
— Нищо не казвам, по дяволите! Казвам само, че ще ви взема да ми помагате.
— Благодаря ви! — Маргарет го погледна с блеснали очи. — Правя го само заради Йън.
— Вие сте побъркана жена. Пожертвали сте години от живота си за онзи стар егоист — баща ви, а сега искате да се принесете в жертва на Йън. — Той направи дълга пауза, преди да отсече гневно: — И всичко това, защото и двамата не ги обичате достатъчно и поради това се чувствате виновна!
— Аз обичах баща си — каза тя с ужасени очи.
Джон поклати глава: