— Веднага. — Той махна перата от гърдите й и ги прекара с натиск надолу по тялото й, като продължи да я бръска, като с крило на птица.
„Ето. Започва се. Не мърдай! Не му показвай, че те подлудява. Не реагирай, за да не се разрази отново и неговата страст…“
— Забри е умна жена. Знае, че един мъж в нейната къща изобщо не се интересува от личността на жената, стига тя да му дава онова, което желае. А има ли нещо по-анонимно от една маска? Нали така, Джейн?
Тя не отвърна.
Той легна отново върху нея, разтвори краката й и я облада бавно, дълбоко.
— Ето, готова си. Така си и мислех. Ти си много… податлива… — Той сложи маската на лицето й и спокойно, без да бърза, внимателно завърза кадифените панделки отзад на главата й. Загледа я прехласнат. — Изглеждаш влудяващо еротично! — Думите бяха изречени подигравателно, но гласът… този дрезгав глас говореше съвсем друго.
„Господи! И защо се е впила в него така?!“
— А сигурно и при теб е така. — Рюъл се усмихна. — Чудесна си. Точно такова трябва да бъде едно момиче от къщата на удоволствията. Бързо учиш. Готова си за следващия ни урок… — Той се движеше вътре в нея, мъчително бавно, изчакващо, сякаш дълбаеше някаква скъпоценна резба. — Перата… могат да имат най-различно предназначение…
— Не го постигна.
Джейн гледаше към прозореца. Първите лъчи на зората разпръскваха мрака.
— Така ли? — Рюъл я привлече към себе си, за да си поиграе с червените кичури, разпръснати по раменете й. — Твоята реакция допуска да се предположи тъкмо обратното.
— Страхувах се, че пак ще ме накараш да се влюбя в тебе — прошепна тя.
Той се изпъна и замря.
— Да се влюбиш в мене?
— Обичах те. Но мина… Боях се, че може отново да се влюбя.
— Такава възможност сега положително е изключена.
— Да, мина. Чувствам се като изпразнена от съдържание, като че съм била напълнена с пясък и той е изтекъл отнякъде…
Наистина имаше чувството, че плува. Че витае някъде. Треската?
Да не забрави да вземе от своето кингхао…
— Вече не се страхувам от тебе, Рюъл. Нищо не можеш да ми сториш, защото не изпитвам никакви чувства към тебе. Освободих се от тебе.
Той погали косите й.
— Сигурна ли си?
— Да, съвсем сигурна.
Маргарет отвори вратата на ателието и обяви войнствено:
— Нямах намереше да идвам повече. Дойдох само защото не знаех как…
— … как да ми попречиш да не взема онова, което искам — довърши нетърпеливо думите й Картаук. — Зная, зная. Хайде, влизай, препасвай престилката. Имаме работа.
С огромно облекчение тя констатира, че в тона му няма и най-малка следа от интимност. Защо ли трябваше да се притеснява и да се мята цяла нощ…
Той затвори вратата. И всичко си беше така, като че нищо не се бе случило вчера.
Маргарет се приближи до масата.
— И няма да ти позирам.
— Не сега — отвърна разсеяно той. — Трябва да отлея печата на Рюъл. Утре ще мислим за позирането.
— Няма смисъл. Няма да ти бъда модел. — Тя измъкна изпод тезгяха престилката си. — С какво започваме?
— Ще наръсим гипсовия модел с прах от дървени въглища. Ето така… — Той го направи и след това притисна формата в една от двете каси, пълни с пясък.
Тези вълшебни негови ръце! Сръчни, спокойни, сигурни. Но вчера, когато я докоснаха, нямаше и следа от тази увереност. Вчера ръцете му трепереха от желание…
— След това ще подсушим онази част от модела, където ще изпишем буквите и орнаментите… Ти не ме слушаш!
— Слушам те. — Тя откъсна с виновно изражение очи от ръцете му. — Какво казваш?
— Сега тесто. — Той грабна жилаво тесто от една паница, омеси го като питка с големината и дебелината на печата и го размачка върху гипсовия модел. — Тестото ще представлява тялото на печата. Напълни другата каса с пясък.
Тя насипа пясък в касата.
— И сега какво?
— Ще изсушим пясъка и ще сложим едната каса върху другата. Двете половини на едно цяло.
Не беше ли казал същите думи вчера, за да изрази тяхната близост? Две половини на едно цяло…
— Натъпчи влажния пясък по-здраво! Разсипа малко…
Ръцете й трепереха също както вчера. Но той бе приключил с този въпрос. Бе затворил вратата. Защо и тя да не може да стори същото?
— Като мине малко време, ще отделим двете каси, ще извадим тестената питка и ще изрежем отвор във формата. А като изсъхнат добре, ще опушим със свещ формата и ще изчакаме да изстине. Разтопеното злато се излива най-добре в охладени форми.
— Това ли е всичко, което трябва да се запомни?
Той вдигна гъстите си вежди и я погледна шеговито:
— Не е ли достатъчно? Или ти се иска малко по-трудна задача?
— Доста… мъчно е.