Отмина бензиностанцията „Амоко“ и тогава видя малката табелка „Мейн стрийт“. Караше покрай редица от магазини и учреждения, като се стараеше да ги запомни: „Поща“, „Китайски ресторант“, „Спортни стоки“, „Рийс“, „Железария“, „Хилиард“, Аптека „Симпсън“. Хареса й как изглеждаше градът. Честно казано, очакваше, че ще бъде по-зле. Навсякъде имаше буйна зеленина, а покрай пътя в малки сандъчета бяха засадени здравец, мушкато и петунии. Всичко бе грижливо поддържано и удивително чисто. Няколко пешеходци се обърнаха след нея, явно забелязали, че регистрацията на колата й не е от този щат.
Усмихна се, защото знаеше колко са любопитни хората от малките градчета. Беше достигнала края на улицата, затова зави обратно, за да разгледа по-подробно лявата й част. Скоро откри „Фото Келси“, Районния съд, полицейския участък, супермаркета „Планинска зора“. Нямаше нищо тревожно или ужасяващо в този град. Вече бе доста изморена, затова реши да проучи останалата част по-късно. Паркира микробуса до магазинче с надпис Бакалия „Снодел“. Няколко малки звънчета, окачени над вратата, оповестиха влизането й. Миришеше приятно на мента и билки. Лиз отиде до хладилната витрина и, след кратко колебание, си избра бутилка кока-кола. От задната част се появи закръглена жена с приятно излъчване. Устните й се движеха, явно все още обядваше.
— Добър ден. — Тя отстрани няколко къдрици, падащи пред очите й. — С какво мога да ви помогна?
— Здравейте. Бутилка кола и, ако може, да ми кажете, къде има къмпинг наблизо.
— За съжаление тук няма. Ще трябва да излезете на около шест мили извън града, там има…
— О, не бих искала да напускам града.
— Ами тогава опитайте в хотела на Ерма. Винаги се намират места, а и не взема скъпо.
— Чудесно. Много ви благодаря. Колко ви дължа за колата?
— Четиридесет и пет цента. Между другото, аз се казвам Кейт Хобсин, а вие…
— Лиз. Лиз Мърфи.
— Вие не сте журналистка, нали, Лиз?
— Не, защо?
Кейт повдигна рамене.
— Ами нищо, просто питам. Има един младеж, отседнал в хотела. Името му е Джон Ламбърт. Представя се за журналист. Само той остана, след като шумотевицата по убийството на г-н Фарис премина. Чудя се само, защо още стои тук. По цял ден се шляе по улиците. Е, както и да е, вие дълго ли ще останете тук, Лиз?
— И аз не знам със сигурност. Но изглежда това е много приятно градче.
— Да, така е. И тука има няколко негодници, както навсякъде, но шериф Гарет е добър човек и си гледа работата.
— Довиждане, Кейт, тръгвам към хотела. Ужасно съм уморена.
— Довиждане, Лиз, радвам се, че се запознахме. Наминете пак да си поговорим.
Ким наблюдаваше как Вон пресича двора и се качва в кафявия си джип. „По дяволите, изглежда много секси с тези дънки!“ Още чувстваше докосването му по рамото си, когато се сбогуваха. Прокара леко ръка по кожата си. „Господи, какво става с мен? Нима той ме привлича? Защо? Не бива отново да се влюбя в ченге. Но аз не го харесвам.“ Опита се да мисли с омраза за него. Но рамото й още усещаше горещата му длан. Усещаше нежност, която бе забравила. Откакто убиха Кен, бяха изминали две години. Оттогава не бе общувала с друг мъж, но и не изпитваше желание за това. Сексът не й липсваше толкова много през тези години на безбрачие. „Какво ме привлича тогава в Гарет?…“
Отдръпна се от прозореца и се опита да изтрие от паметта си спомена от докосването му. „Достатъчно! Има толкова по-важни неща.“ Снощи, докато, броеше часовете до зазоряване, бе решила, че трябва да приеме смело срещата с миналото си. Явно бе, че то имаше връзка с убиеца. Трябваше да се държи като зряла жена, а не да живее с детинските си кошмари. Нямаше да позволи да се превърне в затворник в къщата на леля си. Благодарение на шерифа бе осъзнала простия факт, че досега бе бягала от миналото. Отказваше да си спомни колко пъти бе била щастлива в този град. Струваше й се, че щом си помисли за това, веднага ще се върне и ужасът от смъртта на баща й. За да избегне спомените си, щом пристигнеше тук, винаги отсядаше само в къщата на Вивиан Фарис. Само няколко пъти за последните седемнадесет години бе слизала в центъра на града. През останалото време се беше укривала. „От какво? Страхът може да се контролира. Трябва само малко повече решителност!“ Реши, че вместо да телефонира на Деидре, че все още е тук, е по-добре направо да отиде до къщата на братовчедка си. И без това имаше нужда да заеме от нея някакви ежедневни дрехи. Не беше предвидила, че може да остане толкова дълго.