Няколко минути по-късно Ким преметна дамската си чанта и излезе навън. Едва сега забеляза зелената полицейска кола, паркирана в двора. Напълно бе забравила, че я охраняват. Трябваше да каже на полицая, че ще слезе до града. Бавно, наслаждавайки се на приятната слънчева топлина, тръгна към колата. Прозорецът й беше смъкнат наполовина. Усещаше, че мъжът отвътре я наблюдава, но слънцето й пречеше да го вижда добре. Приближи се и наведе очи към него.
— Здравейте, аз съм Кимбърли Танас. Той й подаде ръка.
— Полицай Мартин Люис. Ако си спомняте, запознахме се преди два дни. Излизате ли някъде?
— Да. Отивам до къщата на братовчедка ми за няколко часа.
Люис погледна часовника си.
— Добре, ще прескоча до участъка и ще се върна тук към четири и половина. Ако така се случи, че се върнете преди мен, не влизайте под никакъв предлог в къщата. Когато дойда, ще огледам всички стаи. Разбрахме ли се?
— Да, добре — отвърна Ким, леко стресната от строгостта му. — Ще чакам в колата, докато се върнете.
— Чудесно.
Ким тръгна към червеното си „Джио Метро“, като все още усещаше погледа му в гърба си. „Господи, какъв странен човек!“ Тъмни, сериозни очи. Навъсено и малко чудато изражение на мургавото лице. Но Вон й бе споменал, че Люис е един от най-способните му хора. Може би той просто се отнасяше прекалено сериозно и съвестно към работата си.
Запали колата, заобиколи къщата и излезе на пътя, водещ към града. Пред погледа й се откри цялата долина и къщите на Лилоут Крийк, разпръснати из нея. „Как мога да имам толкова объркани чувства към това градче, отсъстващо от повечето карти на щата.“
— Можеш да го направиш! — прошепна на себе си.
Затвори за момент очи, събирайки кураж. Трябваше да го направи. Нямаше да се остави да пълзи на колене пред страха… Стисна зъби и продължи към града. Трябваше да спре на още няколко места, преди да отиде при Деидре.
Паркира пред сградата на пощата. Отново я връхлетяха спомените от миналото. Ето баща й бе застанал на стълбите, обсъждайки с Хилиард или мисис Джонсън повишението на цените, времето или трудностите при отглеждането на децата. Понеже стълбите бяха високи и Ким не можеше да ги изкачва, той я вземаше на рамо. Все още помнеше допира на силните му ръце. Тогава си мислеше, че Джак Клейтън трябва да е най-високият човек на света.
Усети как сълзите потичат по бузите й.
Времето напредваше, излезе от колата и тръгна към парка. Скоро навлезе в буйната зелена трева. Алеите, които помнеше от преди, вече не съществуваха. Млада жена люлееше детето си на една от люлките. Не се приближи към нея, защото знаеше, че ще я заговори. Тръгна в обратна посока към игрището за бейзбол. Спомни си, как родителите й седяха на потъмнелите дървени пейки и я окуражаваха, все едно, че беше най-добрата.
За съжаление, играеше ужасно бейзбол. Не й вървеше и в другите спортове, но все й се искаше да опита. Винаги бе чувствала подкрепата на баща си. Веднъж, когато срещата завърши, а нея даже не бяха я взели за резерва, се разплака с глас. Бяха останали само двамата. Баща й бе казал с мекия си басов глас още една мъдрост, на което трудният му живот го бе научил: „Няма нищо невъзможно на този свят, момичето ми. Само трябва да го искаш много, много силно. Ще запомниш ли това?“
„Господи, та аз бях забравила тези думи!“
— Да, татко, никога няма да го забравя — каза си гласно.
Болката в гърдите й ставаше непоносима. Не можеше обаче да си позволи да плаче. Не и тук, пред хората. Довечера, когато останеше сама, може би щеше да преживее мъката и вината си — сигурно, за последен път. И лекарите я бяха посъветвали същото, но до сега нямаше сили в себе си, за да го направи. Тръгна обратно към колата. Трябваше да отиде там, където й бе най-скъпо. Къщата, където бе прекарала детството си. Макар че имаше катинар на вратата, тя все още беше обитаема.
Бялата й фасада сега бе олющена и пожълтяла. Корнизите, които баща й всяка година боядисваше, бяха посивели. Тук нищо не бе докосвано след смъртта му. Четири мръсни, но щастливи деца си играеха в запустелия двор. Усмихна им се, но очите й отново се навлажниха. Вдигна погледа си към прозорците на горния етаж. Преди грееха от чистота, но сега почти всички бяха изпотрошени. Ето големият бор, чиито клони опираха в къщата. Това беше тайният й изход, когато се измъкваше нощем и ходеше да се къпе в басейна.
В съседство на стаята й се намираше кабинетът на баща й. За Ким той си оставаше тайнствено място, защото рядко и разрешаваха да влиза вътре. Там бяха всички негови снимки, книги и скъпоценности. Понякога през дългите зимни вечери, баща й я извикваше при себе си. Заедно приготвяха блесни, изкуствени мухи, и мечтаеха като настъпи пролетта, да отидат да ловят пъстърва.