Обожаваха природата и често ходеха на къмпинг. Ким обичаше да лови риба, въпреки че рядко улавяше нещо, защото или вдигаше шум и подплашваше рибата, или пък цопваше във водата. Времето прекарано с родителите й сред природата винаги бе нещо по-специално. Слушаха звуците, издавани от горските обитатели, или се надлъгваха, кой е хванал по-голяма риба. Майка й и баща й спореха кой е наред да готви на старомодния газов котлон. После всички заедно пееха „Ти си моето слънце“. Колко хубави спомени! Вече бе започнала да забравя всичко това, защото се страхуваше да мисли за него. Разбира се, че имаше болка, но удоволствието да преживее всичко отново бе по-силно.
Погледът й се премести върху прозорците на спалнята на родителите й. Още щом се влезеше в нея, първото нещо, което се забелязваше, бе красивата тоалетна масичка до стената. Това бе подарък за майка й от нейния баща. Върху нея бяха подредени всички онези мистериозни кутии с кремове и прахове, които преобразуваха майка й.
Когато родителите й излизаха заедно да вечерят, те бяха толкова различни и толкова красиви. „О, как бързо свърши всичко…“
Ким отвори очи и се загледа в децата, ровещи се весело в праха. Имаше още едно място, където трябваше да отиде. Магазинът на баща й. Но днес това не й бе по силите. Стигаше й и това, което бе видяла вече. Наистина, бе си поплакала малко, но не се чувстваше съкрушена. Не бе оставила ужаса да завладее приятните й спомени. Все още можеше да се контролира.
Завъртя ключа на стартера и включи на скорост. Време бе да се срещне с Деидре и с леля си Вивиан.
Елизабет Мърфи седеше в приемната на полицията. Макар че сама не знаеше какво търси там, бе решила да се води от чувствата си. След като излезе от бакалницата, у нея се зароди странното желание да се срещне с шериф Гарет. Кейт й бе говорила с явно уважение за него. Лиз смяташе, че отлагането е един от смъртните грехове или неподчинение на Бога от висша степен. То лишаваше хората от много възможности. Караше ги да мислят, че имат всичкото време на света, а после отвличаше шансовете им за щастие. Животът я беше научил просто никога нищо да не отлага.
И така, влезе в полицейския участък и поиска да говори с шериф Гарет. Красива млада жена с табелка на бюрото „Мелиса Адамс“ я информира, че е излязъл. Лиз отказа да говори със заместниците му и Мелиса й посочи стола, където да го изчака.
Седеше от около половин час и изучаваше стаята. Мелиса й харесваше. Имаше малко дрезгав глас, сигурно от пушене на твърде много цигари. Лиз се намръщи, когато си запали още една. Изглежда тя харесваше работата си и начина си на живот. Това вече ставаше голяма рядкост. Всеки искаше повече от това, което имаше. Амбицията е чудесно нещо, но тя и обезличаваше. Човек не обръщаше внимание на живота, който пропускаше покрай себе си.
Лиз често сравняваше избора на професия с избора на курорт за ваканцията. Ако не ти харесва един курорт, на другата година просто не отиваш там. А познаваше хора, които не харесваха работата си, но не я променяха за нищо на света.
— Здравей, Рей, защо идваш толкова рано?
Гласът на Мелиса насочи вниманието й към новодошлия мъж.
Рей Чейни вдигна рамене.
— Събудих се и вече си мечтаех за твоето кафе. Какво слагаш в него, не знам, но е най-хубавото, което съм пил.
— Не казвам, това е тайна — усмихна се Мелиса.
— Хъм…
Рей си наля кафе и се обърна да огледа офиса. Очите му се спряха на Лиз и чашата остана на половината път до устните му. После явно победен от аромата, той завърши движението и отпи една глътка. Не свали погледа си от нея. Лиз откри, че е доволен от това, което виждаше. „Господи, доста отдавна никой мъж не ме е поглеждал по този начин!“
Имаше чудесни очи. Чисти и сини, като пролетно небе. Светло кестенявата му коса бе прошарена на места. Имаше бирено коремче, но не можеше да се каже, че е пълен. Изглежда обичаше да си похапва. Лиз не можеше да го вини, защото самата тя също се бореше с апетита си и излишните осем килограма. Колкото повече остаряваше, толкова й ставаше по-трудно да запази линията си. Това сигурно важеше и за мъжете на нейната възраст. Просто те трупаха излишните килограми на други части от тялото си.
— Ей, Рей, ще дойдеш ли за секунда? — мъжки глас се чу откъм вратата вляво.
Рей погледна нататък.
— Да, идвам ей сега.
Усмихна се с една усмивка, пълна с обещания, от която Лиз почувства, че се изчервява.
— Здравей, Марти, мислех, че си горе да пазиш Ким Танас?