— Бях, но тя реши да излезе. Ще я изчакам да се върне след около час. Наредих й да не влиза, преди да проверя къщата.
— Кажи какво искаш?
— Ами, докато стоях отвън, си мислех, не е ли по-добре, ако някой от нас остане вътре при нея. Нещо като двойна защита? Огледах мястото, наоколо няма съседи. Нашият човек спокойно може да мине през гората и да влезе през задния двор. Ако вися, както досега, в колата, нямам никакви шансове да го видя…
Лиз неволно подслушваше разговора. Засрамена, хвърли поглед към Мелиса, но тя беше заета да пише нещо на машина.
Пак се заслуша.
— … мислех си за това снощи… После отново гласът на Рей:
— Знаеш ли, прав си, Марти. Но нямаме толкова хора, за да държим двама при къщата. А ако сложим човек вътре, поставяме го в смъртна опасност. Този изрод вече уби Трент Фарис, и той не беше мърляч. Помниш ли как те цапардоса миналата година на състезанията по бокс.
Лиз отпи по-голяма глътка от колата и се закашля.
— Да, но този път са го изненадали… Рей, има ли някой отвън?
— А, да, забравих. Вратата се затвори с трясък.
Замисли се. Ким Танас изглежда, че наистина я грозеше сериозна опасност. Тя имаше нужда от нейната помощ и защита? Трябваше веднага да се срещне с нея.
В този момент влезе млад мъж, облечен в дънки и синя карирана риза.
— Шерифе, радвам се, че се върнахте, една жена ви очаква.
Вон хвърли поглед към приемната. Дамата бе на средна възраст, може би около 45–50 годишна. Не я бе виждал никога преди, явно не беше от Лилоут Крийк. Облеклото й бе доста екстравагантно, дори и за някой по-голям град. Носеше огромни разноцветни обеци. На всеки от пръстите й имаше поне по два пръстена, изработени от злато, сребро и дърво. От същите материали бяха и гривните по ръцете й. Дрехите й бяха свободни и положително съдържаха всички цветове на дъгата. Ноктите, дори и тези на краката й, бяха покрити с яркочервен лак. Тъмната й коса свободно падаше по раменете и лицето й.
— Госпожо, аз съм шериф Гарет.
Тя се усмихна и стана да поеме ръката му.
— Казвам се Лиз Мърфи.
После се взря в шерифската значка на ризата му.
— С какво мога да ви помогна?
Усмивката й леко помръкна.
— Честно да ви кажа, и аз не знам точно…
Гледайки Мелиса, Лиз се поколеба за момент.
— Ще може ли да поговорим насаме?
Напрежението и умората, които се бяха натрупали у Вон, ясно се изразиха по лицето му.
— Няма да ви отнема много време. Моля ви!
— Добре, госпожо Мърфи, ще ви приема.
— Госпожица Мърфи. Вдовица съм.
— Заповядайте в кабинета ми. Седнете, където ви е удобно, ще се върна след минута.
Вон затвори вратата и хвърли укорителен поглед към Мелиса.
— Не ме гледай така, чакаше само теб. Не пожела да говори с никой друг.
Гарет бе ядосан. Разчиташе поне тук да намери малко спокойствие, за да събере мислите си.
— Вон, да й предложа ли кафе?
— Не, остави я да си пие кока-колата.
Лиз беше малко учудена от младостта и привлекателността на шерифа. „Хората в офисите стават все по-млади, а ти все по-стара“ — помисли си. Докато го чакаше, можеше на спокойствие да разгледа кабинета му.
Стъклата на прозорците бяха тъмни и светлината не дразнеше очите. Стените бяха боядисани в светли тонове, а подът застлан със сив балатум. До едната стена имаше метален шкаф за документи, а на отсрещната бе закачена голяма карта на щата Вашингтон. Дотук не можа да научи нищо за характера на шерифа. В средата на работната му маса имаше зелен бележник, а вдясно от него беше телефонът. В малка кутия бяха поставени няколко молива и химикалки. Всичко беше изрядно подредено. Нямаше нищо излишно и за нейно учудване, за първи път видя бюро, без никаква снимка на него. „Нима този младеж няма семейство или приятели?…“
Вратата се отвори и Лиз проследи как Гарет заобиколи масата и седна на стола срещу нея.
— Е, госпожице Мърфи, какво имате да ми кажете?
Беше решила да е напълно откровена. Но все още не можеше да го погледне в очите. Страхуваше се да го направи. Най-накрая се реши да опита.
— Това, което ще ви кажа, може да прозвучи налудничаво, но в него има истина. Ще ви моля само да не ме прекъсвате.
— Разбира се, госпожице…
— Моля ви, наричайте ме просто Лиз. Иначе ме карате да се чувствам твърде стара.
Гарет кимна в съгласие, но Лиз долови, че ставаше нетърпелив.
„Хайде, започвай — подкани се мислено. — Няма значение, че ще те вземе за луда. Много хора смятат така, затова един повече или по-малко…“
— Аз съм от Флегстаф, Аризона. В щата Вашингтон съм от няколко дни. Занимавам се с рисунки, фотография и издателска дейност.
Замълча, за да се увери, дали все още я слуша.
— Снощи си купих един брой на „Сиатъл Таймс“, преди да отида в хотела.