Преглътна конвулсивно, когато си спомни ужаса, който я бе връхлетял. На няколко пъти прокара пръсти по вече празната бутилка от кола, опитвайки се да събере кураж. После бавно му разказа цялата история и това, което бе почувствала. Вон не каза нищо, а само подпря с ръце брадичката си. От изражението на лицето му не можеше да се определи какво мисли.
— Виждате ли, шерифе, аз съм медиум. Това е нещо като традиция в нашето семейство. Наследих умението от баба си. Но моите усещания и предчувствия винаги досега са били свързани с мои роднини, приятели, с техните деца. Не знам какво точно ме привлече тук. Но мога да помогна с нещо, сигурна съм. Затова… реших… Исках да ви попитам…
Явно изнервен, Гарет рязко стана от мястото си.
— Госпожице Мърфи, вашият разказ е много интересен, но честно казано, никога не съм вярвал на астрологии, предсказания и други неща от този род. Вярно е, че понякога медиуми или гадатели са помагали на полицията, но това са само изолирани случаи. Не отричам, че и вие може би с нещо ще ни помогнете, но трябва да ме разберете, и то много добре. Докато сте в този град, не искам да се замесвате в това дело, да започвате разследване или по някакъв начин да се изложите на опасност. Ако наистина научите нещо важно, искам веднага да ме уведомите. Не правете нищо самостоятелно. Ясен ли съм?!
— Напълно, шерифе.
На Лиз не й хареса начинът, по който й говореше. И той бе се оказал като всички останали. Вземаше я за стара, изкукала лелка, обичаща приключенията. Но все пак, това бе първата им среща. „Ако и следващия път се държи така, с удоволствие ще сритам арогантното му задниче.“
Лиз също се изправи и му подаде ръка през бюрото.
— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, шерифе.
Погледна го смело в очите. Неговият поглед я парализира, все едно я бе срязала мълния. „О, Господи, може ли това да е истина!? Не, това не може да ми се случи. Вече съм виждала някъде тези очи!…“
— Госпожице? Госпожице Мърфи, добре ли сте?
Тя бавно отстъпваше с гръб към вратата.
— Да, добре съм, нищо ми няма — отговори тихо и излезе, без да се сбогува.
VI
Лиз затвори толкова бързо вратата, чак защипа голяма част от дългата си пола. Вон гледаше пъстрото парче плат и се чудеше, дали се е откъснало, или тя все още стой от другата страна и си играе на „дръпни — дръпни кърпичка“. „Каква странна жена! Откъде е дошла и какво търси тук?“ Секунда по-късно вратата рязко се отвори и парченцето плат изчезна.
Гарет остана известно време замислен, а после се зае с по-важните неща, които му предстояха. След като се раздели с Ким, бе минал през магазина на Картър, за да купи алармена система против крадци. Бил Картър го нямаше и се принуди да говори с неговия помощник — Майк Драйтън. Макар че идваше доста често в магазина, това бе първият път, когато се срещна очи в очи с този мъж. А Драйтън живееше в града повече от година. У Вон се пораждаше съмнението, че Майк съзнателно го отбягва. Опита се да си спомни кога точно Бил му каза, че си е взел нов работник.
„Тогава бях с колата и връщах Джими Кунц от училище. Значи, децата не са били още във ваканция.“ Потърка челото си и се напрегна да си спомни още по-точно. „Тревата беше избуяла и бе доста горещо, защото Джими носеше къси гащета и фланелка. Било е или юни, или краят на май. Така, значи Майк Драйтън се е преместил тук в началото на миналото лято. Кендис Смит бе убита през април, миналата година, в Сиатъл. Интересно къде ли е бил той по това време? Всички твърдят, че е дошъл направо от Такома. Но това истина ли е или алиби?“
Нямаше да е зле да позвъни на колегите си в Сиатъл.
Не можеше да си обясни какво го смущаваше, когато говореше с този мъж. Драйтън бе среден на ръст — около метър и седемдесет. Може би на неговата възраст. Имаше светлозелени очи, често прикрити зад тъмни очила. Признаци на ранна плешивост атакуваха кестенявата му коса и това явно се дължеше на бейзболната шапка, която неизменно носеше. Имаше малко коремче, но не беше пълен. Просто нямаше нищо подозрително във вида му, но разговорът им не бе потръгнал.
Вон притегли телефона към себе си. Трябваше му повече информация за Драйтън, а също и алармена система. В магазина на Бил Картър, за негова изненада, нямаше такава.
Калиспел Фолс бе малко, старомодно селце. Голяма част от него бе проектирана така, че да наподобява швейцарски стил. Къщите бяха пръснати по околните хълмове и на Ким й се наложи на два пъти да иска упътвания, за да открие дома на Деидре.
Преди да позвъни на вратата, разгледа двора и оградата. Деидре и Кайл бяха свършили чудесна работа. Отпред имаше малка градинка с добре подредени лехи с пъстри цветя. Пътечката, водеща до входа, бе очертана с бели петунии. Стените бяха обрасли с розови храсти и бръшлян. Всичко изглеждаше уютно и красиво, без да е прекалено показно и суетно.