Вратата се отвори и Ким се обърна. Усмивката на лицето й замръзна наполовина. Просто никога не бе харесвала Кайл. Той си оставаше момчето от големия град, надут и самоуверен. Винаги бе гледал с презрение на хората от провинцията, а Ким бе една от тях. Не знаеше само как Деидре го бе убедила да се заселят в селце като Калиспел Фолс, след като бе очевидно, че той ненавижда това място.
Какво ли правеше тук по това време? Кайл притежаваше единствения в Лилоут Крийк магазин, специализиран за мъжко облекло. Разбира се, веднага след откриването му бе разбрал, че в него трябва да има по-голям брой работни облекла, отколкото копринени костюми. Променил бе и начина си на обличане. Днес носеше дънки и спортна фланелка.
— Здрасти, Кайл, Ди вътре ли е?
Наконтен и лъснат, Кайл излъчваше мъжка сексапилност, достойна за модел на „Плейгърл“. Деидре винаги си бе падала по високи, красиви и мургави мъже.
— Да, тук е, влизай.
— Тате, тате, кой дойде?
Четиригодишната Кели притича от вътре и когато видя гостенката, се скри зад крака на баща си. После пъхна пръстче в уста и от прикритието си започна да я изучава с откровено детско любопитство.
Кайл се засмя и разроши тъмната коса на детето.
— Това е Ким, братовчедка на мама. Не помниш ли, че се запознахте миналата година на твоя рожден ден?
Кели поклати отрицателно глава.
— Е, добре, тогава си била една година по-малка. Но вече ще я запомниш, нали?
Кели се усмихна и изчурулика.
— Ким.
Кайл нежно извади пръстчето от устата на момиченцето.
— Леля Ким. Можеш да й викаш леля, разбра ли? И не си пъхай пръстите в устата, вече си голяма.
„Изглежда, той добре се разбира с децата. Е, може и да има нещо добро в него“ — помисли си Ким.
— Хайде, тичай в кухнята и кажи на мама, че имаме гости.
— Ди е в кухнята, влизай направо. Тя ми разказа за това, което се е случило снощи. Мислех, че вече си в Сиатъл — рече Кайл.
— Да, трябваше да си тръгна тази сутрин, но реших да остана още няколко дни.
— Не говориш сериозно, нали?
— За съжаление, да. Шерифът Гарет смята, че мога да помогна на следствието.
— Боже Господи, не знаех, че си толкова смела!
Тонът му бе такъв, все едно че искаше да каже, „не мислех, че си толкова тъпа“.
Ким му обърна гръб и тръгна към кухнята. Кайл изчезна. Сигурно бе отишъл да гледа телевизия. Чуваше се как спортен коментатор обявяваше началото на някаква спортна среща.
Деидре и майка й седяха около кухненската маса, отмивайки кафе от чашите си. До тях на висок детски стол двегодишният Тайлър ядеше сандвичи.
Вивиан се обърна. Лицето й бе изпито и помръкнало.
— Ким! Мислех, че Кели не е разбрала добре, като ми каза, че си била дошла. Вече очаквахме да се обадиш от Сиатъл.
— Извинявай, лельо Вив. Щях да ви се обадя отгоре, но се събудих само преди няколко часа. После дойде шерифът Гарет и говорихме доста дълго. Реших да остана в града още малко.
— Защо? Какво се е случило? — стресната попита Деидре.
— О, това е дълга история.
Накратко им разказа, какво се бе случило. Видя как изражението на братовчедка й се промени, явно готова да спори с нея.
— Моля те, Ди, каквото и да се готвиш да кажеш, няма да променя решението си. Знам какво правя. Убиецът на баща ми остана неразкрит, защото не можах нищо да обясня на полицията. Няма да оставя този, убил Трент, да бъде на свобода. Не и докато мога да помогна с нещо. Разбра ли ме?
Впечатлена от решителния й тон, Деидре кимна с глава.
— Да, права си, но сега си в голяма опасност.
— Знам това, но…
Вивиан Фарис ги прекъсна, без да взема страна в спора им.
— Ким, щом си решила да останеш, довечера ще се върна да спя при теб. Не мога да те оставя в тази стара, огромна къща.
— Не, мамо! — извика ужасена Деидре. — Не мога да го понеса, ако и двете сте там.
— Успокой се, Ди. Съжалявам, лельо, но предпочитам да остана сама. Чувствам се по-добре, ако не рискувам живота на друг човек. Сега имам и полицейска охрана, а когато се върна, ще претърсят къщата основно. Знам, че това е твой дом, лельо, и не искам да ти се налагам, но е по-добре да останеш тук. Засега съм защитена там. Ако и ти дойдеш, няма да стане по-сигурно. На мен самотата не ми прави впечатление. Изглежда съм свикнала.
Светлосините очи на Вивиан Фарис я изучаваха внимателно. Най-накрая тя вдигна рамене.
— Е, добре. Щом така си решила… но ще ти кажа нещо. Преди години, когато вуйчо ти Джейк ни напусна, не се чувствах спокойна в тази пустош. Качи се на горния етаж, в моето нощно шкафче ще намериш пистолет. Купих го тогава и винаги съм го почиствала и смазвала. Както и да е, вземи го… Дано не ти се налага, но ако трябва, използвай го.