— Ще го взема, лельо, успокой се.
— Притеснявам се за теб, детето ми. Обещай, че ще ми се обаждаш сутрин и вечер, всеки ден.
— Обещавам — увери я Ким.
В следващия миг подскочи от изненада, защото Тайлър бе запратил една курабийка в косата й.
— Ей, момченце, защо си толкова лошо? — скара му се с престорена строгост. — Сега ще си платиш за това.
Разпери застрашително пръсти и атакува дебеличките му бебешки крачета. Силният детски смях прозвуча като музика в ушите и. След като си поигра няколко минути с Тайлър, забеляза мазните петна, останали по дънките й. Това й напомни, че има нужда да заеме някакви дрехи.
— Ди, ще можеш ли да ми услужиш с нещо за обличане?
— Разбира се, какво ти трябва?
— Ами, панталоните ти ще са ми дълги, затова дай ми някоя пола, шорти и блузи. На връщане ще си купя бельо от града.
— Добре, да вървим да поразровим гардероба ми. Мамо, наглеждай Тайлър, докато се върнем.
Лиз изнесе куфарите си от асансьора и започна да оглежда вратите, търсейки номер 212. Откри го и за всеки случай го сравни с табелката на ключа, преди да го пъхне в бравата. Ключалката щракна и пред погледа й се откри светла и просторна стая — нещо твърде необичайно за хотелите в малките градчета. Остави куфарите до леглото и тръгна към прозореца.
Покривите на къщите бяха обагрени от пожара на залязващото слънце. Високите тъмни силуети на боровете се открояваха на фона на планината и пурпурното небе. Четирима младежи бяха застанали на моста с въдици в ръце. Това бе един наистина приятен град. Високо горе на хълма забеляза самотна къща.
„Дали там не живее Ким Танас? Това трябва да разбера утре сутринта.“
Отдръпна се с въздишка от прозореца и седна в края на леглото. „Господи, колко към уморена!“ Затвори очи и се отпусна назад. Не беше зле — може би бе малко твърдо, но не можеше да се сравнява с това в микробуса. Намести се по-удобно и се загледа в тавана. Беше бял, напръскан със сребърни точици. Красиво, но трудно за почистване. Вероятно бе по-лесно да се пребоядиса след време отново. „По дяволите, не мога да се успокоя!“ Мислите й бяха само в една посока. Да, очите му бяха златисти. Но нали хиляди хора имаха подобни очи. Защо бе толкова сигурна, че го е виждала преди. Не някого, който прилича на него, а самия него. Това откритие бе събудило чувства, които и сега не можеше да си обясни. В началото бяха гняв и страх, а после — болка и скръб — толкова силни, че сърцето й можеше да се пръсне. Накрая изпита щастие, радост, но и недоверие. Може би се съмняваше в своите предчувствия? „Къде съм срещала шерифа Гарет преди това? И защо, като го видях, в душата ми настъпи такава емоционална буря?“
Отдръпна се от огледалото и извади от куфара си анцуг и нова тениска. Направи няколко упражнения от йога и се опита да медитира. Беше ходила на курс, но тази техника все още не й се удаваше. Имаше нужда от малко отпускане.
Завърши упражнението за дишане й концентрация, но нищо не се получаваше. Следите от емоциите, преживяни през деня, все още й се натрапваха. Изправи се и тръгна към банята.
Спомни си, че само веднъж през живота си се бе почувствала по същия начин. Някакво подозрение се загнезди в главата и. Не, това не можеше да се случи, след толкова много години. „Всичко е възможно, детето ми“ — спомни си думите на баба си. „Е, добре.“ Наплиска лицето си със студена вода. „Утре ще поговоря с хората.“ В малкия град всичко се знаеше. След около седмица щеше да познава Вон колкото себе си, а може и по-добре. Сега беше време да хапне набързо при Ерма, а после… леглото я очакваше.
Той спеше. Спомените от миналото, освободени от случайна мисъл, дойдоха да безпокоят съня му…
… Беше хубав юлски ден. Слънцето приятно грееше. Седеше на тротоара и наблюдаваше къщата й. По-скоро, тази на баба й. Малка, едноетажна постройка, оградена с дървета и грижливо подредена градина с цветя. В задния двор имаше и няколко лехи със зеленчуци. Знаеше това, защото вече бе проучил всичко наоколо. Ако успееше да влезе вътре, сигурно щеше да мирише на карамфил, билки и курабийки. Всички стари къщи миришеха на същото.
Погледът му привлече някакво раздвижване в къщата. Белите пердета на дневната се размърдаха. Беше Кендис. Можеше да разпознае силуета й със затворени очи. За кой ли път днес се опита да се окуражи и да й извика. Искаше да я покани на кино или на забава. Вчера му се бе усмихнала по особен начин, явно го харесваше. Оставаше само да почука на вратата. Слънцето вече приличаше по-силно в гърба му, сякаш го караше да се размърда.