Как обичаше да я гледа!
Изведнъж входната врата се отвори и Кендис излезе в двора.
— Довиждане, бабо.
Чистият й приятен глас още бе запечатан в паметта му и сега звучеше като ехо.
Изглежда, че отвътре баба й й даваше някакви наставления.
— Добре, добре, не се притеснявай.
Кендис затвори вратата и тръгна по пътеката, водеща към улицата.
Беше облечена в къси дънкови панталонки, които откриваха прекрасните й, почернели от слънцето бедра. Как искаше да ги докосне. Бялата тениска подчертаваше деликатните й рамене. Беше без сутиен. Виждаше как прозират малките й гърди. Тази гледка го объркваше. Представи си я усмихната, търсеща прегръдката му. Унесен в мисли, установи, че тя се е отдалечила доста.
Трябваше да действа. Нямаше повече време.
Без да е решил нещо конкретно, изскочи от скривалището си и тръгна бързо по улицата след нея.
Вятърът рошеше златистата й коса. Беше красива като богиня. Сигурно никога нямаше да се съгласи да излезе с него. Прогони бързо нежеланата мисъл.
Кендис се обърна, явно дочула стъпките му. Устните й се разтегнаха в усмивка, а очите й блестяха като тюркоаз.
— О, здрасти. Към града ли отиваш? Ако искаш, да вървим заедно?
— Разбира се — отвърна й с глас, който сякаш не бе неговият.
От притеснение пъхна ръце в джобовете си и се загледа встрани.
— Знаеш ли, мислех си да те питам… дали…
Гърлото му пресъхна. Сигурно вече го бе помислила за пълен идиот. Пое си дълбоко въздух и на един дъх каза:
— Искаш ли да дойдеш довечера с мен на кино?
Кендис забави крачките си. Той също спря и се принуди да я погледне в очите. Те излъчваха комбинация от изненада и… съжаление. Стисна зъби, защото знаеше вече какво ще чуе. Мразеше я, не искаше да я слуша.
— Много съжалявам, но имам среща тази вечер. Обещах на Трент Фарис, още преди седмица, че ще изляза с него. Той ще ме чака след училище.
— Няма значение, и без това трябва да тръгвам…
Влачейки крака, започна да се отдалечава. Чу как Кендис го извика по име, но не се обърна.
Парливата болка в гърдите му се усили. Опита се да не обръща внимание на натрапчивото гласче, което повтаряше в главата му: „Видя ли, казвах ти, че така ще стане.“
— Ей, почакай. Ако искаш, ще излезем следващата събота?
Знаеше, че това предложение е само от съжаление. Мразеше да го съжаляват. Не си заслужаваше да се обръща.
След няколко минути видя Трент. Беше облечен в тясна фланелка, за да подчертае мускулите си. Усмивката му бе широка като на филмова звезда. „Защо някои хора могат да имат всичко, което си пожелаят, а други да нямат нищо?!“ Душата му се изпълни с омраза.
— Здрасти — поздрави го Трент, когато се разминаваха.
Успя да успокои гнева си и отвърна на поздрава му:
— Здравей, Трент.
Минута по-късно той се срещна с Кендис. Чу ги да си говорят и се смеят. „Присмиват се на мен.“ Омразата се сви в стомаха му. Даде си обещание. „Някой ден ще си платят за това. Тогава едва ли ще се смеят!…“
Вечерта ги наблюдаваше скрит зад киното. Усмихнат, Трент бе прегърнал Кендис. Момичето, което бе негово. Тя се въртеше около гордостта на училището като домашно кученце. След като свърши филма, всички тръгнаха към дома на едно от момчетата. Устройваха си забава, а той отново не бе поканен. И едва ли някога щеше да бъде…
Сънят свърши и се стопи в мрака на отдавна погребани спомени. Опита се да се обърне. „По дяволите, защо леглото е толкова неудобно!“ Отвори бавно очи. Отново бе заспал на бюрото си. Вече се смрачаваше.
Пресегна се и светна лампата. Извади последния роман на Патриша Корнуел и сведе очи. Обичаше да чете — особено книги, от които можеше да научи нещо полезно.
Клоните на близкото дърво почукваха по стъклото като живи същества. Със спускането на нощта тревогите на Ким се усилваха. Тръгна от стая в стая, като включваше всички лампи след себе си. Но дори ярката електрическа светлина не й подейства успокояващо.
Беше се преборила с кошмарите. Бе успяла да изпълни обещанието си. Достатъчно се бе връщала в миналото си, достатъчно бе плакала. За баща си, за Трент, за хубавите години, които бе пропуснала. Вече нямаше сълзи, очите й бяха подпухнали, но сухи.
Останала сама в голямата стара къща, отново започна да се чувства отвратително. Някой навярно се приближаваше с бухалка към нея.
Най-накрая реши, че вместо да се щура из къщата, по-добре е да прочете нещо. Измъкна някакво старо списание на леля си. Уви, не можеше да се съсредоточи — нито едно изречение не оставаше в съзнанието й.