Вон отвори вратата и откри, че барът бе превърнат в бойно поле. Тълпа от жадни за зрелища бе запречила входа и той ги разбута с рамо.
— Хайде, излизайте навън! Забавата свърши, няма нищо за гледане!
Том Милс стоеше зад барплота с угрижено лице. Няколко маси бяха преобърнати, а по пода имаше строшени чаши и бутилки. Джони Хенсън седеше сред отломките на един счупен стол и спокойно отпиваше от бутилка бира. Бил Барлоу се възползва от разсейването на своя противник Кип Хенсън, и заби юмрук в корема му. Полицая Килиан се втурна да ги разтърве. Макар и млад, той се бе справил с евентуалното разрастване на конфликта. Беше висок, набит, без усилие раздели двамата побеснели мъже.
Джейсън Хенсън сигурно си бе взел поука, защото седеше на земята и потриваше насиненото си око. Явно на него бе хрумнала „гениалната“ идея, да халоса Фил Барлоу със стика. По слепоочието на Фил имаше ивица засъхнала кръв, но това явно не му правеше впечатление. Ненапразно братята Барлоу имаха прякор „чугунените глави“.
— Добър вечер, момчета. Какъв ви е проблемът?
— Ей, онзи задник там ми дължи двайсетачка от покера — изгрухтя Джейсън.
Той се опита да се изправи на крака, явно с намерение да се докопа до противника си.
— През цялата вечер лъже.
— Аз ли лъжа, бе, свиньо мръсна!
От устата на Фил излетяха пръски от слюнка и бира.
— Ей, достатъчно, престанете?
Вон застана между тях и направи знак на Килиан да пази гърба му. Приведе се към Джейсън така, че само той да го чува.
— Я ми кажи колко пари си измъкнал досега от Фил?
— Ами… доста — измънка Джейсън.
— Когато губи, той винаги си плаща, нали?
— Е, така си е…
— Ако искаш пак да печелиш, не ставай смешен за една двайсетачка. Фил и брат му пият от снощи. Разбра ли ме?!
— Ъхъ, разбрах те, шерифе.
Вон се засмя.
— Хайде, момчета, мърдайте навън! Освен ако не искате тази вечер да ми гостувате в участъка.
Фил Барлоу сумтеше недоволен, явно защото братята Хенсън се измъкваха ненаказани. Бил потриваше мрачно разранените кокалчета на ръцете си. Килиан тръгна след братята Хенсън, а старият Том започна да разчиства пораженията.
— Е, Фил, както виждам, някой те е разкрасил тази вечер?
Барлоу гледаше тъпо няколко секунди, тъй като алкохолните пари бяха забавили мозъчните му процеси.
— Сигурно съм много готин, шерифе? — ухили се накрая.
Добрият му хумор се връщаше и явно всичко бе наред.
— Можеше да е по-лошо.
— Е, това е животът, шерифе, весела работа. Ще си говорим с брат ми цяла седмица за това.
— Добре момчета, забъркахте се в достатъчно неприятности тази вечер. Искам сега да отидете да поспите. Ерма ще ви намери стая.
— А-а, шерифе, ние нямаме бърза работа. Ще останем малко, да си пооправим настроението.
— Не, няма да се разберем така. Помолих Том да затваря вече. Хайде, да ви видя гърбовете пред мен. И дайте ми за всеки случай ключа от камиона. Утре сутринта ще ви го върна.
Фил се пресегна и с мрачен поглед му подаде ключовете. После, мърморейки нещо на брат си, тръгна към изхода.
Вон си отдъхна с облекчение. Поредната кризисна петъчна вечер отминаваше.
На следващата сутрин звънецът на входната врата иззвъня продължително. Ким се претърколи на другата страна, за да види колко е часът. „По дяволите, едва е десет!“ Бе успяла да заспи чак към пет. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някой ранобудник да й дойде на гости. Тя бе от този тип хора, които не могат да са пълноценни, без задължителните осем часа сън. „Кой ли може да е този досадник?“ Спомни си кой я бе събудил предишната сутрин. „О, само не той отново!“
Звънецът продължаваше да звъни упорито. Най-накрая Ким стана и нахлузи дънките си и един пуловер на Деидре. Ако бе Вон, не искаше пак да я гледа с разсъбличащ поглед. За първи път осъзна, че има нужда от халат. Досега не бе й трябвал в Сиатъл, защото там никой не я измъкваше от леглото.
Запрепъва се надолу по стълбите. Явно посетителят й ставаше нетърпелив, защото вече не използваше звънеца, а чукаше по вратата.
Отвори рязко, готова да се нахвърли върху Гарет. Вместо него, изобилие от крещящо пъстри цветове атакува все още замъглените й от съня очи. Вдигна ръка, за да се предпази от този блясък и отстъпи няколко крачки назад.
— Добро утро, вие трябва да сте Ким Танас.
Гласът, който изрече тези думи, беше свеж и жизнен, като цветовете на роклята.
— Да, аз съм…
Ким най-после успя да фокусира жената насреща си. Сигурно бе на годините на леля й, но определено изглеждаше по-млада. Носеше огромни златни обеци, отразяващи всеки слънчев лъч. На загорелите й ръце имаше няколко сребърни и златни гривни. В допълнение на това на почти всички пръсти се мъдреха пръстени, някои от които с огромни полускъпоценни камъни. Жената излъчваше толкова светлина, сякаш се опитваше да конкурира яркото юлско слънце.