— А има ли алиби, когато Фарис е бил убит?
Вон вдигна рамене и се приближи към прозореца.
— Как да ти кажа. Аз не му вярвам, но има четирима свидетели. Играл е покер с още няколко негодници като него.
— Добре, все още няма да го отхвърляме. Има ли още някой, когото не си записал? Дори и да имаш само предчувствие?
— Е, има, но за него не разполагаме с никакви доказателства.
— Няма значение, говори.
— Казва се Майк Драйтън, работи в магазина на Бил Картър. Пристигна тук преди година. Нямам представа къде е бил, когато е убита Кендис. Вече се обадих по телефона, очаквам да разбера скоро поне откъде е дошъл.
— Какво те кара да го подозираш?
— Първо, той никога не излиза в града. Не ходи да пазарува, не влиза в бара. Това за цяла година е странно, виждаш колко е малък градът. Когато отида в магазина, той сякаш ме отбягва — винаги се прави на зает. Има нещо съмнително в тази личност.
— Окей, ще се опитам и аз да разбера нещо за него. Докато правеше този списък, откри ли някой да е бил през април миналата година в Сиатъл.
— Да. Трима. Скитър Бърнс, за да купува някакви вехтории. Джо Фрейзър от „Амоко“ — закарал жена си на преглед. И аз ходих по това време, да продавам няколко дърворезби.
Вон с притеснение изрече последните думи. Имаше чувството, че убиецът е знаел, че ще е в Сиатъл, и се бе възползвал.
Стоун мълчеше и Гарет съзнаваше, че не може да прочете мислите му.
— Някой друг да е бил извън Лилоут Крийк?
— Да, моят заместник, Мартин Люис. Ползваше годишния си отпуск и бе в Калифорния. Но все пак, това се е случило миналата година. Разпитвах хората, но някои не можаха да си спомнят. Може и друг да е отсъствал, а после да е скрил от мен.
Стоун кимна с разбиране.
— Исках да ти кажа още нещо. Двете убийства може и да нямат нищо общо. За да ни заблуди, човекът, убил Трент Фарис, е решил да повтори почерка на убийството в Сиатъл. Има и такава вероятност, нали? Сега можеш да тръгваш. Благодаря ти.
— Няма защо. Отивам да се погрижа за стаята.
Лиз зави по главната улица и паркира пред „Бакалия Снодел“. Макар че не възнамеряваше да купува нищо, надяваше се да научи нещо повече за шерифа от бъбривата продавачка. Звънчетата оповестиха нейното влизане в магазина. Тръгна между рафтовете. В този миг Кейт се показа от задната врата.
— Здрасти, Лиз, как си?
— Благодаря, добре, а ти?
— Може и да е по-добре, нещо да ти помогна?
— Не, ще поразгледам наоколо.
Кейт зарови очи в касовите бележки, а Лиз след кратко колебание си избра пакетче „Доритос“ и диетична кола в голяма бутилка.
— За днес това е. Стремя се да ям по-малко, защото бързо трупам килограми.
— Ами защо толкова се притесняваш? Я ме погледни мен. Чух, че си отседнала в хотела.
— Да, там съм. Вчера се видях случайно и с шерифа Гарет. Изглежда симпатичен и способен млад мъж. Отдавна ли живее в града?
— О, да, доста отдавна. Беше дете, когато дойде тук.
— Значи, сега семейството му е в Лилоут Крийк.
— Не, не. Вон е кръгъл сирак. Казват, че родителите му били загинали при автомобилна катастрофа, но аз не вярвам. Мисля, че са го изоставили. Ана Ървинг го осинови, заедно с още три деца. Горката, помина се преди няколко години. — Кейт цъкна с език. — Ужасна смърт. Изгоря заедно с къщата си. Даже сега децата не играят там. Страхуват се, защото духът й броди наоколо.
— Значи, Гарет няма никакви роднини?
— Ъхъ — кимна Кейт и лапна един ментов бонбон. — Най-близка му е леля Вили, сестрата на Ана Ървинг.
— Тъмна история.
— Да-а. Но я го виж сега, какъв мъж стана. И е красавец. Ех, да бях петнайсет години по-млада и двайсетина кила по-слаба, щях да му завъртя главата.
— Да, наистина е симпатичен. — Лиз вдигна чантата си с покупките. — Добре, Кейт, трябва да тръгвам. Радвам се, че си побъбрихме.
— И аз също. Лиз, като имаш време, пак ела.
Лиз се качи в микробуса и запали двигателя. Замисли се, заслушана в равномерния му шум. „Едва ли ще науча повече за Гарет, освен… ако не говоря със самия него. Но как да го направя?“
Няколко дни по-късно Ким и Лиз току-що се бяха върнали от пазаруване, когато на вратата се позвъни. Беше шерифът Гарет. Този път бе облечен в униформа и дори носеше тъмнозелената си фуражка.
— Добър вечер, шерифе — поздрави го Ким с глас, студен като планинския поток, минаващ през града.
Все още не можеше да му прости думите, които й бе казал, след като я целуна.
— Здравей, Ким — отвърна той с широка усмивка. — Може ли да вляза за минутка?